— Калин, защо в обявата пише „собственик“, при положение че собственикът съм аз?
Той стоеше на прага на едностайния ми апартамент в един от онези квартали, където вечер прозорците светят еднакво, и се усмихваше така, сякаш е очаквал възпитани купувачи, а вместо тях е получил данъчна проверка, придружена от кварталния полицай. Усмивката му не изчезна веднага. Първо трепна левият ъгъл на устата му, после погледът му опустя, а накрая примигна глупаво.
— Йоана… ти какво правиш тук?
— Чудесен въпрос. В моя апартамент. С моя ключ. След като съм видяла обява за продажбата на моя апартамент. Наистина много любопитно, Калине. Да не би да искаш да ме попиташ и кой ме пусна във входа?
— Почакай, не си разбрала правилно.
— Прочетох следното: „Продава се уютен едностаен апартамент след козметичен ремонт. Един пълнолетен собственик. Бърза сделка.“ А телефонът е твоят. Кажи ми кое точно не съм разбрала? Думата „уютен“ ли?
Той хвърли поглед към стаята, сякаш вътре го чакаше адвокат, който всеки момент щеше да излезе и да обясни всичко на нормален човешки език. Само че в стаята нямаше адвокат. Имаше нов балатум, светли тапети, маса от ИКЕА, останала от предишните наематели, и миризма на евтин освежител „морски бриз“, който по някаква причина винаги ухае като болничен коридор.
— Смятах да говоря с теб — каза той.
— След първия капаро ли?
— Не се заяждай.
— А как точно да разговарям с теб? Нежно? „Калинчо, миличък, би ли ми обяснил защо си пуснал за продажба жилището, което ми остави леля Ралица, и в което юридически имаш толкова права, колкото и Георги, чистачът от съседния двор?“
— Нямаше да предприема нищо без теб.
— Обявата сама ли се е качила? Снимките сами ли са се подредили? Ремонтът сам ли се оказа направен не за отдаване под наем, както ми обясняваше, а за продажба?
Калин прокара длан по лицето си. Правеше така винаги когато искаше да изглежда спокоен, разумен и пораснал. Обикновено му се получаваше. Днес приличаше повече на човек, който репетира признание преди разпит.
— Влез — произнесе тихо. — Няма да говорим на стълбището.
— Благодаря, стопанино. Щом разрешаваш.
— Йоана.
— Какво „Йоана“? Аз вече съм в прекрасно настроение. Даже асансьорът не заседна.
Влязох. Тапетите наистина бяха залепени добре. Калин умееше да надзирава майстори, това не можеше да му се отрече. В ъгъла, където преди первазът се беше отлепил, сега всичко стоеше изпънато и прилично, като снимка от каталог: „до четирийсет хиляди на квадрат, но с изглед към живота“.
— Говори — казах аз. — Само без „така се случи“. Когато един мъж три седмици ходи в чужд апартамент, снима ремонта, после го пуска за продажба, това не е „така се случи“. Това си е малка специална операция.
— Светослав има проблеми.
— Брат ти има проблеми още откакто се е родил. Ту колата му е на кредит, ту жена му се е обидила, ту бизнесът му с дюнери не е потръгнал, защото клиентите, видите ли, не оценили концепцията.
— Този път е сериозно.
— Цялата съм слух.
— Дължи пари. Не на банка. На хора. Дали са му срок до края на месеца.
— Колко?
— Около седемдесет и шест хиляди лева.
— И ти реши, че моят апартамент е точно седемдесет и шест хиляди лева плюс пазарлък пред входа?
— Мислех, че ще го продадем, ще покрием дълга, а после аз ще ти връщам. На части.
— Ти ще ми върнеш стойността на апартамент? От инженерската си заплата? Калине, ти четири години изплащаш кредита за колата си и всеки месец се изненадваш, че банката пак иска пари.
— Не ме унижавай.
— Унижение е мъжът ти да пусне имота ти за продажба, а после да те моли да не го унижаваш.
Той седна на табуретката, която беше донесъл от кухнята. Аз останах права. Беше важно да не сядам. Седнеш ли, започваш да слушаш като съпруга. А в този момент аз не бях съпруга. Бях човек, на когото някой се опитваше да издърпа пода изпод краката и да нарече това семейна взаимопомощ.
— Йоана, честно ти казвам, не виждах друг изход.
— Виждал си. Просто не ти е харесал. Трябвало е да ми кажеш: „Йоана, брат ми е затънал в дългове, дай да помислим.“ А аз щях да отговоря: „Калине, съчувствам, но апартамента няма да продавам.“ От този отговор ли те беше страх?
— Да.
— И затова реши изобщо да не го чуваш.
— Исках първо да намеря купувач. Да знам за каква сума говорим. Да не идвам при теб с празни ръце.
— Не. Искал си да дойдеш при мен с чуждо капаро и да кажеш: „Е, Йоана, хората вече дадоха пари, неудобно е да се откажем.“ Така ли?
Той замълча.
— Зададох ти прост въпрос.
— Горе-долу така — изстиска той от себе си.
— Великолепно. Значи си смятал първо да ме притиснеш до стената, а после да ми обясниш, че всичко е в името на семейството.
— Това е семейство.
— Не, Калине. Семейство е, когато питаш. Когато решаваш вместо другия, думата е друга. В нормалния свят му казват насилие. В юридическия — измама.
— Аз не съм измамник.
— А какъв си? Любител брокер? Добър самарянин с чужда собственост?
— Аз съм ти мъж.
— „Мъж“ не е длъжност с право на подпис.
Той вдигна глава и ме погледна вече ядосано. Най-после. Покайническата му стойка започваше да ме дразни дори повече от самата обява.
— Ти все свеждаш всичко до документи — каза той. — В твоя живот има само собственост, удостоверения, договори, проценти. А хората къде са?
— Хората са там, където не се опитват да ги продадат заедно с тапетите.
— Не е смешно.
— Аз и не се смея.
За известно време и двамата млъкнахме. На перваза лежеше ролка хартиено тиксо. Под радиатора се беше свило засъхнало парче шпакловка. В банята капеше кранът, който според Калин „майсторът задължително щял да довърши“. Майсторът, изглежда, също чакаше бърза сделка.
— Ключовете — казах аз.
— Йоана…
— Ключовете за апартамента.
— Нека поне довечера у дома да поговорим. Нормално.
— Ние говорим напълно нормално. Ти казваш — аз слушам. Аз казвам — ти изпълняваш. Ключовете.
— В момента си под влияние на емоциите.
— В момента съм под влияние на фактите. Емоциите ще дойдат по-късно, когато разбера колко души вече си водил тук да оглеждат жилището ми.
Той отмести поглед.
— Колко?
— Двама.
— Двама купувачи?
— Една двойка и една жена със сина си. Те само гледаха.
— Само гледали. Като в музей. Билети продаваше ли?
— Йоана, стига.
— Не, Калине. На теб ти стига. Ти вече достатъчно си си позволил.
Той извади връзката. Моят ключ висеше на червен ключодържател с олющена буква „К“. Още приживе леля Ралица казваше: „Червен ключодържател, за да не го загубиш. Хората губят сивите неща, а червеното е срамота да не го забележиш.“ Както се оказа, думите ѝ щяха да прозвучат почти пророчески.