А щом държите всичко да бъде разглеждано през буквата на закона, Борис има напълно законно основание да поиска своята половина от това жилище.
Десислава леко присви очи.
— Значи предлагате да делим апартамента? — попита тя бавно, сякаш искаше да се увери, че е чула правилно. — Ако се стигне до делба, ще трябва да го продам, за да изплатя дела на Борис. А Елица къде ще отиде тогава? Тя учи, няма свои доходи, това е единственият ѝ дом.
Борис извърна поглед. По лицето му ясно личеше неудобство. Дъщеря си той обичаше, поне по своя начин, но новият му живот изискваше средства, а чувствата започваха да му пречат на сметките.
Цветелина, за разлика от него, не изглеждаше смутена нито за миг. Тя пристъпи напред, сякаш се канеше да защити мъжа до себе си от някаква несправедлива атака.
— Десислава, вие правите класическата грешка на майките, които задушават децата си с прекалена грижа — произнесе тя с наставнически тон. — Елица вече не е малко момиченце. Навършила е осемнадесет. Защо продължавате да я представяте като безпомощно дете? Точно сега трябва да я учите на самостоятелност. Може да вземе студентски кредит, може да започне работа на половин ден, може да наеме стая с приятелки. Това е напълно нормален, съвременен подход. Не е редно животът на Борис да бъде жертван до безкрай в името на обслужването на вече пораснала дъщеря. Той има право да получи своята част и да я вложи в изграждането на ново семейно огнище. Ние не посягаме към чуждо. Искаме само онова, което му се полага.
В думите на Цветелина имаше студена, почти бетонна логика — логиката на човек, който не носи в себе си чужди привързаности и чужди спомени. Тя наистина не разбираше защо Борис трябва да оставя имущество на бившата си жена и на дъщеря си, след като същите тези пари можеха да послужат като прекрасен начален капитал за техните общи планове. В нейния свят всичко се измерваше с полза, възвръщаемост и удобство.
Десислава обърна поглед към бившия си съпруг.
— Борис, и ти ли мислиш така? — попита тихо. — Наистина ли си готов да извадиш собственото си дете от дома му, само за да финансираш новото си начало? Нали си тръгна с думите, че си изпълнил бащинския си дълг. Да оставиш детето си без покрив над главата ли наричаш достойния финал на този твой велик подвиг?
Борис преглътна нервно. За секунда изглеждаше, че ще се поколебае, но после изправи рамене, сякаш се хвана за думите на Цветелина като за спасителна опора.
— Десислава, стига си ме манипулирала чрез детето! — отвърна той рязко, преминавайки в глуха защита. — Осемнадесет години издържах и двете ви. Работих до изтощение, за да имате всичко необходимо. Съвестта ми е чиста. Защо трябва аз да си тръгна с празни ръце, а на вас да оставя всичко? Защо ти и Елица да живеете спокойно, а аз да започвам от нулата? И аз имам право на нормален живот. Цветелина е права — Елица трябва да се научи да носи отговорност за себе си. Ние сме семейство, Десислава, и аз винаги ще ѝ помогна със съвет или с някаква сума, ако наистина изпадне в трудност. Но няма да се откажа от законната си половина от апартамента. Вие ме принуждавате да стигна дотук с вашата непреклонност.
Той прехвърли вината върху Десислава с такава лекота, че тя дори не се изненада. В собствените си очи Борис продължаваше да бъде жертвата. Ако Десислава просто му беше дала къщата, нямаше да се налага той да предприема крайни действия и да дели жилището. Следователно, ако Елица останеше без дом, виновна щеше да бъде единствено упоритата ѝ майка. Тази изкривена логика му позволяваше да запази удобната представа за себе си като за почтен човек.
— Разбрах ви — каза Десислава бавно.
Гласът ѝ беше съвършено равен, без нито една излишна емоция, и точно това видимо обърка както Борис, така и Цветелина.
— Искате да делите апартамента. Това е ваше право. Подайте молба за развод. Подайте и иск за делба на имуществото.
Цветелина кимна доволно. Очевидно реши, че съпротивата най-после е пречупена.
— Виждате ли, Десислава, когато човек остави настрана излишните чувства, винаги може да се стигне до конструктивен разговор. Ние ще подготвим необходимите документи.
— Само че преди да тръгнете по адвокати — продължи Десислава, без изобщо да обърне внимание на забележката ѝ, — нека ти припомня още една подробност, Борис. Да, апартаментът беше купен по време на брака. Но първоначалната вноска за него беше направена с пари, които аз наследих от баба си. Това в съда няма да е трудно за доказване — всички банкови извлечения са запазени. Така че претенция за половината от апартамента няма как да бъде приета.