— Десислава, двамата с Борис обмисляхме много внимателно положението ви — започна Цветелина, като впи в нея съчувствен, почти загрижен поглед. — Напълно си даваме сметка колко непосилно е за една жена сама да се грижи за толкова голяма двуетажна къща. Това не е просто имот, а непрекъснати разходи — ремонти, поддръжка, двор, майстори, сметки. Защо ти е да се товариш с всичко това? Дъщеря ти вече е пораснала, ти заслужаваш спокойствие, удобство, нормален живот без излишни грижи. Затова Борис е готов да поеме тази тежест вместо теб. Предложението ни е напълно разумно и честно: ти оставаш в апартамента в града, а Борис взема къщата. Повярвай ми, това е най-човешкият изход. Искаме единствено да те освободим от бреме, което вече не е по силите ти.
Тя произнесе всичко това с такава убеденост, сякаш действително извършваше добро дело. За миг човек можеше почти да повярва, че пред Десислава стои не жена, дошла да поиска чужд имот, а благодетелка, протегнала ръка в труден момент. В главата на Цветелина картината беше подредена безупречно: тя спасява „изморената бивша съпруга“ от излишни проблеми, а междувременно осигурява на себе си и на новото си семейство прекрасна извънградска собственост. Тя се възприемаше като практична, модерна и справедлива жена. Беше напълно убедена, че помага на Борис да си върне онова, което по право му се полага, и едновременно го предпазва от алчността на бившата му жена.
Борис кимна няколко пъти, сякаш думите ѝ бяха написани предварително и той просто потвърждаваше ролята си в тях.
— Наистина съм готов на този компромис, Десислава — каза той с тежест. — Аз ще взема къщата. Апартаментът ще остане за теб. Няма да ти се налага да се местиш, да променяш навиците си, да започваш отначало. Постъпвам почтено.
Настъпи тишина. Десислава ги гледаше и не можеше да не се удиви на мащаба на самозаблудата им. Бяха дошли да поискат нещо, което не им принадлежи, и при това изглеждаха искрено убедени, че вършат благородство.
— Колко щедро от твоя страна — промълви най-сетне тя, без да повиши глас. — Значи си готов да вземеш къщата, за да ми облекчиш живота. Направо трогателна загриженост. Само че има една малка подробност, която ти, Борис, явно си пропуснал да споменеш на новата си избраница.
Цветелина леко сви вежди. В тона на Десислава се беше появило нещо, което не влизаше в предварително подготвения им сценарий — спокойна увереност.
— Каква подробност имаш предвид? — попита тя вече по-предпазливо.
— Тази къща никога не е била наше общо семейно имущество — отвърна Десислава и премести поглед от Цветелина към Борис. — Домът беше на родителите ми. Когато остаряха и разбраха, че вече не могат да се справят с толкова голяма къща и двор, го прехвърлиха на мое име. С договор за дарение. Така че, колкото и силно да желаете да поемете моите „грижи“, този имот не подлежи на делба. По закон е мой.
Лицето на Цветелина за миг застина. После бавно се обърна към Борис. Той видимо пребледня, но почти веднага се опита да мине в нападение, сякаш така можеше да прикрие засегнатото си самолюбие.
— Десислава, това са само документи! — избухна той, а в гласа му се прокрадна стара, натрупвана с години обида. — Да, формално родителите ти са го прехвърлили на теб. Но кой се занимаваше с тази къща през последните петнайсет години? Кой плащаше за ремонта на покрива? Кой организира смяната на инсталацията? Аз съм влагал тук пари, истински мои левове, труд, нерви, време! Всяка събота и неделя бях тук, докато другите си почиваха. Моят труд нищо ли не струва? Ще се скриеш зад един лист хартия и ще зачеркнеш всичко, което съм дал за това семейство?
Борис вярваше в думите си. В паметта му удобно беше избледнял фактът, че покривът бе ремонтиран със спестяванията на Десислава, а неговото участие се свеждаше най-вече до това да дава нареждания на наетите майстори. Той искрено се смяташе за човека, създал уюта на този извънградски дом, и мисълта, че законът не е на негова страна, му изглеждаше като чудовищна несправедливост.
Цветелина бързо се окопити. Прагматичният ѝ ум за секунди пренареди тактиката. Щом къщата се оказва недостъпна, трябваше да се атакува друга цел.
— Добре, Десислава — каза тя, като гласът ѝ стана по-хладен и от сладникавата загриженост остана съвсем малко. — Ние уважаваме закона. Ако къщата е твоя лична собственост по дарение, няма да предявяваме претенции към нея. Борис не е от мъжете, които ще тръгнат да се съдят за дреболии. Но тогава ще трябва да разгледаме въпроса с апартамента. Жилището в града е купено по време на брака. То е съвместно придобито имущество.