— Напълно си даваме сметка колко трудно е на една жена сама да поддържа толкова голяма двуетажна къща. Затова предлагаме напълно честно решение: ти оставаш в апартамента в града, а Борис взема тази вила.
Борис си тръгна внезапно, в един-единствен ден, точно преди новогодишните празници, когато общата им дъщеря Елица тъкмо беше навършила осемнадесет. Нямаше сцени, нито викове, нито тръшнати врати. Напротив — говореше с онази снизходителна умора на човек, който години наред уж е носил непосилен товар и най-сетне е получил правото да го остави на земята.
— Десислава, и двамата знаем, че този брак отдавна е приключил — каза тогава той, застанал насред хола с изражение на дълбоко, почти мъченическо достойнство. — Останах до теб единствено заради Елица. Детето имаше нужда от баща, от нормално семейство. Аз пожертвах най-хубавите си години, за да я изправя на крака. Но вече изпълних родителския си дълг. Елица е пълнолетна. Имам право на свое щастие и на свобода. Надявам се да ме разбереш правилно и да не стигаме до сцени. Няма какво да делим, освен миналото, а него е най-добре да оставим там, където му е мястото.
Тогава Десислава не му възрази. Само гледаше мъжа, с когото беше прекарала повече от двайсет години, и се опитваше да открие в думите му поне зрънце истинска искреност. Борис наистина вярваше в собствената си саможертва. В неговата представа за света той беше благороден рицар, търпял сивото ежедневие и изстиналите чувства единствено за доброто на дъщеря си.
Фактът, че през всички тези години именно Десислава беше крепила този дом, беше го подкрепяла в периодите без работа и беше преглъщала поредните му забежки, Борис удобно бе изтрил от паметта си. Беше му далеч по-приятно да се вижда като великодушен страдалец. Молба за развод обаче така и не подаде. Веднъж се оправда със заетост, после с празниците, а накрая — с нежеланието да си разваля настроението с бюрократични разправии.
Измина половин година.
Лятото се оказа пълно със събития, но Десислава предпочиташе да прекарва дните си в своята двуетажна вила край реката. Това място винаги беше имало особено значение за нея. Там намираше тишина, въздух и възможност да подреди мислите си.
Борис се появи на прага без предупреждение. И не беше сам. До него стоеше млада жена с проницателен, преценяващ поглед. Цветелина. Десислава знаеше за нея само най-общото: новата избраница на Борис, петнайсет години по-млада от него, амбициозна и крайно практична.
Цветелина се държеше така, сякаш не беше дошла в чужд дом, а в някакъв филиал на собствената си фирма, който спешно се нуждаеше от преструктуриране. На лицето ѝ имаше мека, разбираща усмивка — от онези усмивки, зад които човек лесно може да усети желязна хватка.
— Здравейте, Десислава — произнесе Цветелина и плавно пристъпи напред. Гласът ѝ беше кадифен, обгръщащ, но в него ясно се долавяше снизходителна загриженост. — Борис ми е говорил много за вас. Отдавна го убеждавам, че двамата трябва най-после да поговорите спокойно и да изясните всичко докрай. Не може човек вечно да живее в някакво висящо положение. Това съсипва нервите. Дойдохме, за да ви помогнем окончателно да затворите тази страница и да започнете нов живот без излишни тежести.
Десислава премести поглед към бившия си съпруг. Борис изглеждаше по-свеж, стегнат, сякаш подмладен, но в стойката му се прокрадваше лека несигурност, която той усърдно се опитваше да прикрие зад престорена небрежност.
— Да, Десислава, Цветелина е права — включи се той, стараейки се гласът му да звучи колкото може по-доброжелателно. — Решихме да се оженим. А за целта трябва официално да приключим нашия развод. Разбирам, че за теб може да е болезнено, но сме зрели хора. Нека уредим имуществените въпроси мирно, без съдилища и скандали. Искам да постъпя благородно.
Десислава едва забележимо се усмихна вътрешно. Благородството на Борис винаги имаше много точно изчислена цена.
— И в какво точно се състои това твое благородство? — попита тя с равен тон.
Цветелина веднага пое разговора в свои ръце. Очевидно бе, че именно тя режисира тази сцена и няма никакво намерение да изпуска контрола.