В плана имаше едва три реда:
Цветя.
Вечеря.
Нещо специално.
Явор се загледа в последната точка и устните му се изкривиха в тъжна усмивка.
— Нещо специално — прошепна той в притихналата кухня. — Лесно е да се напише.
В съзнанието му изплуваха лъскави сцени, сякаш извадени от романтичен филм: скъп ресторант, жена с вечерна рокля, келнер с бяла кърпа на ръката, пръстен с диамант, потънал на дъното на чаша шампанско.
Само че тяхната действителност изглеждаше съвсем иначе. В нея имаше изплащане на нов хладилник, кръвното на майка му, което напоследък все по-често се вдигаше, и син в шести клас, неспособен да открие собствените си вещи дори ако от това зависеше животът му.
— Тате, къде са ми сивите чорапи? — Борис се появи на прага на кухнята, прозявайки се широко и чешейки разрошения си тил.
Явор въздъхна, затвори бележника и вдигна очи към момчето.
— В скрина, Боре. Там, където стоят от пет години насам.
— Няма ги — упорито поклати глава синът му. — Сериозно ти казвам. Прерових целия рафт.
Без да спори, Явор отиде до детската стая, дръпна второто чекмедже на скрина и още с първото движение извади чифт сиви чорапи, които лежаха най-отпред, почти по средата.
— Чудо — отбеляза той философски и му ги подаде. — Понякога, за да намериш нещо, е достатъчно просто да гледаш.
— Тате, ти защо си такъв? — Борис присви очи, вече напълно разсънен. — Нещо си… прекалено свеж за седем сутринта в сряда. Да не е станало нещо?
— Станало е — Явор го потупа по рамото. — Днес с майка ти имаме годишнина от сватбата. Затова ме слушай внимателно: след училище отиваш направо при баба си. Снощи се разбрах с нея. Направила е баница със зеле. Ще спиш там и утре ще тръгнеш за училище направо от тях.
— Охо! — очите на Борис се ококориха. — Ще правите романтична вечер, а?
— Ще се опитам да извадя майка ти от мрачното настроение — отвърна Явор сериозно. — А сега марш към банята.
На обяд, щом настъпи почивката, Явор се измъкна от офиса.
Тръгна право към бижутерийния магазин в близкия търговски център. Вътре ухаеше на скъп парфюм, а от колоните се носеше тиха, ненатрапчива музика. Той спря пред витрината със сребърни украшения и изведнъж се почувства като притеснен ученик.
— Мога ли да ви помогна с избора? — до него почти безшумно се появи усмихната консултантка.
— Да — Явор се прокашля. — Търся гривна. Тънка, сребърна. И да има малко сърчице.
Момичето подреди върху кадифена поставка няколко модела.
Той я позна веднага. За петнайсет години почти нищо не се беше променило — същата фина верижка, същото мъничко сърце, в което ярко проблясваше камъче цирконий.
— Много банално, нали? — попита той с крива усмивка, без да откъсва поглед от гривната.
— Класиката не е банална, когато е подарена от сърце — отвърна консултантката с отработена, но топла увереност.
— Опаковайте я. В най-хубавата кутийка, която имате.
Останалата част от работния ден се влачеше мъчително бавно.
В шест часа вечерта Явор вече беше готов да излети от офиса при първия удобен миг.