Щом работният ден най-сетне приключи, Явор почти изхвръкна от офиса и се насочи право към големия супермаркет. Нямаше смисъл да купува храната по обед — в задушната стая месото щеше да се развали, а и той искаше всичко да бъде прясно.
Пред витрината на месарския щанд се забави повече от обичайното. Огледа внимателно няколко парчета, посочи, отказа, пак помисли и накрая избра две прекрасни мраморни телешки пържоли за стекове. После добави към кошницата сирене със синя плесен, малък буркан маслини, чепка едро грозде и бутилка хубаво сухо червено вино, от онези, които човек не купува за делнична вечеря.
Когато касиерката му подаде касовата бележка, той погледна сумата и тихо измърмори:
— Веднъж се живее.
На път към дома се отби и в цветарски магазин. Вътре въздухът беше влажен, наситен с мирис на свежи листа, мокра пръст и зелени стъбла.
— Добър вечер. Трябва ми букет — обърна се той към флористката, жена приблизително на неговата възраст. — За годишнина. Двайсет години заедно.
— Порцеланова сватба! Честито от сърце — усмихна се тя. — Рози? Лилии? Какви цветя харесва съпругата ви?
Явор се замисли за миг.
— Знаете ли, тя никак не обича огромните тежки букети, увити в шумящ целофан. Направете нещо… живо. Леко. Нещо, по което да личи, че не съм грабнал първата метла от сергията до подлеза.
Флористката кимна с разбиране. След десетина минути той вече държеше изящен, необичаен букет от нежни ранункулуси, клонки евкалипт и дребни карамфили, пристегнати само с обикновена сатенена панделка.
Прибра се вкъщи така, сякаш имаше криле. Апартаментът го посрещна с необичайна за вечер тишина — Борис послушно беше заминал при баба си. Явор захвърли якето на закачалката и веднага се зае с подготовката.
Телефонът му иззвъня с кратко известие. Беше съобщение от Росица: „Яворе, извини ме, шефът ме затрупа с поправки. Ще се прибера към осем. Не прави вечеря, ще сваря пелмени, нямам сили.“
Той се усмихна.
„Чудесно — мина му през ума. — Значи имам преднина.“
От дъното на стария шкаф извади ленената покривка, която обикновено постилаха само на Нова година, и я изглади старателно. Нареди красивите чинии от празничния сервиз, откри две здрави свещи, останали от миналата година, и постави вазата с букета точно в средата на масата.
Точно в седем и половина сложи стековете върху силно нагорещения грил тиган. Кухнята постепенно се изпълни с плътен, апетитен аромат на запечено месо и розмарин. Докато готвеше, Явор успя да си изгори пръста с пръснало олио, да изпусне вилицата на пода и да изцапа любимата си тениска с брашно. Но когато часовникът показа осем без пет, всичко вече беше готово.
Стековете почиваха върху затоплени чинии, виното „дишаше“ в отпушената бутилка, а пламъците на свещите хвърляха меки златисти отблясъци по стените на тяхната стара кухня. Точно срещу мястото на Росица, скрита под прилежно сгъната салфетка, чакаше малката кадифена кутийка с гривната.
В антрето изщрака ключалката. Явор пое дълбоко въздух, угаси горната лампа, остави само свещите да светят и излезе в коридора.
Росица изглеждаше така, сякаш цял ден беше разтоварвала вагони, а тежкото зимно палто висеше върху нея прекалено широко и чуждо.