– Яворе, виж само колко е красиво! – Росица почти се залепи за блестящата витрина на бижутерския магазин и не откъсваше очи от тънката сребърна гривна с мъничко сърце от цирконий.
Тогава тя беше на двадесет и седем. Двамата вече имаха пет години брак зад гърба си, живееха в нает едностаен апартамент в покрайнините и събираха пари за първата вноска по ипотека, като се лишаваха от почти всичко. Явор набързо пресметна наум скромните им средства, въздъхна и внимателно отведе жена си от витрината.
– Роси, нека не е сега. Нали чайникът ни изгоря преди дни, топлим вода в тенджерка на котлона. Да изкараме месеца, да взема премията, и ще я купим. Обещавам ти.
Тя се усмихна, кимна без упрек и двамата продължиха към магазина, за да изберат най-евтината електрическа кана.
После дойде ипотеката. След нея – безкрайните допълнителни работи, ремонтът със собствени ръце, умората, която никога не свършваше.
По-късно най-сетне се роди Борис и разходите им изведнъж станаха три пъти по-големи. Обещаната гривна остана някъде зад стъклото на миналото, потънала между сметките за ток и вода, зимните гащеризони за детето и лекарствата за майка му.
Явор отвори очи и се втренчи в тъмния таван на спалнята.
Навън бавно се съмваше – студено, влажно, ноемврийско утро. До алармата имаше още половин час.
В полумрака той се заслуша в равномерното дишане на Росица. Тя спеше на самия ръб на леглото, свила премръзнали крака и дръпнала завивката чак до брадичката си. Русата ѝ коса беше разпиляна, а по бузата ѝ сигурно се беше отпечатала гънка от калъфката.
Предната вечер се бе прибрала от работа напълно съсипана. Почти час седя в кухнята над тетрадката на Борис и се опитваше да набие в главата на дванадесетгодишния им син как се събират обикновени дроби. После до полунощ довършваше тримесечния отчет, а след това миеше чиниите механично, сякаш тялото ѝ работеше без участието на ума.
– Двадесет години – прошепна без звук Явор, загледан в гърба ѝ, напрегнат дори насън. – Двадесет години, по дяволите.
Двадесетата годишнина от сватбата им от два месеца висеше над мислите му като заплаха.
Обикновено отбелязваха тези дати някак между другото. Въртележката на делниците свеждаше празника до набързо купена торта на път от работа, суха целувка по бузата и обичайното: „Е, честито ни, преживяхме още една година.“ Този път обаче Явор за пръв път се уплаши истински.
Снощи, докато Росица търкаше една чиния с гъбата и гледаше през тъмния прозорец с празен, невиждащ поглед, той внезапно осъзна нещо: ако продължат така, съвсем скоро ще бъдат не съпрузи, а просто двама души, делящи един и същи апартамент.
Любовта рядко загива от големи скандали или предателства. Много по-често тя се задушава безшумно под праха на бита, умората и неплатените сметки.
Явор стана тихо, като внимаваше матракът да не изскърца, наметна халата си и излезе в кухнята.
Натисна копчето на електрическата кана, извади от горното чекмедже бележника за покупки и химикалка. Върху чистия лист той започна да нахвърля краткия план, с който отчаяно се надяваше да спаси брака им.