На трийсет и осем години, разведена — кой ще те погледне? Имаш ли представа какво ще говорят хората? Свекърва ти те търпи, мъжът ти не пие, хубав е, работи, а ти от добро си се побъркала. Не ти обръщали внимание — ами сама си си виновна. Не си се научила нито да поискаш, нито да настояваш. Прибирай се и се извинявай. Направи им вечеря, вземи една торта, пийни валериан и на колене им се моли да ти простят, че си им късала нервите.
Стиснах клепачи. Сълзите продължаваха да се стичат по лицето ми, но гласът ми изведнъж се втвърди.
— Мамо, аз не съм предмет. Жива съм. Човек съм. И щом дори по телефона не можеш просто да ме прегърнеш с думи, повече никога не ми звъни.
— Даниела, какво говориш, къде…
Натиснах червената слушалка. Пръстите ми така трепереха, че телефонът се изплъзна от ръката ми и тупна върху килима. Изправих се от пода и с крака, които сякаш не ми принадлежаха, стигнах до банята. Щракнах лампата. От огледалото ме погледна жена, която едва познах.
Клепачите ѝ бяха подпухнали, по бузите ѝ имаше червени петна, косата ѝ беше събрана на небрежен кок, от който стърчаха прошарени кичури. Кожата — сива, изморена, прорязана от дълбоки линии край устата. Погледът — уплашен, притиснат, почти угаснал.
Стоях неподвижно и се взирах в нея. После, обзета от ярост, от някаква диво отчаяна омраза, започнах да търкам лицето си. Миех остатъците от грим така, сякаш исках да изстържа не само фон дьо тена и спиралата, а цялата маска на „удобната Даниела“ заедно с горния слой кожа. Търках бузите, очите, устните. Водата се стичаше в мивката на розови и черни следи. Не спирах, докато лицето ми не пламна. Едва тогава отпуснах ръце, поех си тежко въздух и пак погледнах отражението.
Там вече бях аз. Без украса. Без прикритие. Уморена, не момиче отдавна, с бръчки и зачервен нос. Но очите ми бяха живи. В тях имаше страх, да. Но до него вече се надигаше и решимост.
Легнах си, ала сънят не дойде. Въртях се в леглото, гледах тъмния таван и слушах как тишината тежи в стаята. Към четири сутринта станах, обух маратонките и излязох от хотела.
Нощният град ме посрещна с мокър асфалт, празни тротоари и светлини, размазани от дъжда. Вървях бързо, без посока, без план. Дъждът ту се усилваше, ту почти спираше. На ъгъла видях денонощна аптека и влязох.
До касата имаше рафт с успокоителни — корвалол, валериан, билкови капки. Ръката ми сама посегна към познатата кутийка, но в последния момент я спрях. Обърнах се към друг щанд и взех скъп серум за лице и пакет охлаждащи лепенки за под очи. Оставих ги на касата. Фармацевтката уморено маркира покупката и дори не ме погледна.
А за мен това беше избор. Малък, почти смешен за някой друг, но важен. За първи път не избирах да се приспя, да се заглуша, да се направя невидима. Избирах да се възстановявам. Бавно. По частица. По тухличка.
Когато излязох, продължих да вървя. На едно кръстовище забелязах група млади хора, които рисуваха върху стената на стара сграда. Графити артисти. По земята около тях се търкаляха флакони с боя, във въздуха миришеше на ацетон. Едно момче с розово боядисана коса се обърна към мен и подвикна:
— Госпожо! Изглеждате тъжна. Искате ли флакон? Нарисувайте страха си!
Закова ме на място. После пристъпих към тях, взех студения метален спрей от ръката му и застанах пред грапавия бетон. Сърцето ми биеше високо, чак в гърлото. Вдигнах ръка и с големи, криви букви написах върху стената:
„АЗ СЪМ.“
Боята легна неравно, на места се стече надолу, но буквите светеха алено върху сивия фон. Сложих точка, върнах флакона на момчето. То тихо подсвирна, кимна ми с уважение, а аз тръгнах обратно към хотела.
Когато се прибрах в стаята, телефонът отново се късаше от звънене. Този път обаче не беше Борис Емилов. На екрана пишеше: „Силвия Софийскиа“. Натиснах зеления бутон и седнах на леглото.
— Даниела, здравей — чу се бърз, приглушен глас. Силвия явно се криеше някъде и говореше почти шепнешком. — Да не си посмяла да се върнеш така, както те чакат. Сериозно ти казвам. Чуваш ли ме?
— Силвия, какво става? — едва успях да произнеса. Не вярвах на ушите си.
— Случайно чух разговор между майка ми и Борис Емилов. Мислеха, че спя. Даниела, те обсъждаха как просто трябвало да те оставят да се налудуваш. Майка каза: „Нищо, ще потича, ще поплаче и ще се прибере. Тя без нас е никоя. Няма дори свястно образование, зависима е. А ако не се върне — още по-добре. Тогава Борис ще има повод да не се развежда официално веднага, а да намери причина да я обвини в изневяра и да я изхвърли от жилището без делба. Апартаментът така или иначе е на мое име, тя го знае. А ремонтът го направи с нейни пари. Глупачка.“
Слушах и не дишах. В слепоочията ми заудря кръв.
— Апартаментът е на свекърва ми? — повторих глухо. — Но нали… Борис Емилов ми казваше…
— Лъгал те е, Даниела. През цялото време те е лъгал. Ти вложи около четири хиляди лева от бабините си спестявания в ремонта, а документите за имота така и си останаха на майка ми. Това им беше планът — да те държат вързана. Не знам защо изобщо ти го казвам, но… не се връщай при тях.
— Благодаря ти, Силвия — прошепнах.
— Не го правя заради теб — отсече тя рязко. — Правя го заради себе си. Искам поне веднъж да видя как майка ми губи. Айде, затварям.
Линията прекъсна.
Оставих телефона внимателно върху нощното шкафче и се втренчих в стената. Значи жилището, в което бях наляла бабините пари, никога не беше имало нищо общо с мен. Значи години наред ме бяха държали като безплатна прислужница с бонус — ремонт за чужда сметка. Иронията беше, че единственият човек, който ми подаде въже в този момент, се оказа Силвия Софийскиа — не от милост, а защото искаше да натрие носа на майка си.
Утрото дойде сиво, но дъждът беше спрял. Стоях до прозореца и гледах реката. Почука се. Камериерката донесе закуска, а с таблата остави и малък бял плик без име. Отворих го с усещането, че сърцето ми пак ще изскочи.
Вътре имаше бележка, написана на ръка с едър, уверен почерк:
„Това не е свалка. Това е инвестиция във вашето човешко достойнство. Обадете се на наемодателя на този номер. Моя позната спешно търси администратор за частна галерия в областния ви град. Жилище се предоставя — малко студио към галерията. Не ми дължите нищо. Просто станете онази, която винаги сте искали да бъдете. В.“
Към бележката бяха прикрепени ключ с етикет и визитка с телефонен номер.
Притиснах плика до гърдите си. После взех телефона и започнах да търся групите на областния град в социалните мрежи. В потока се редуваха обяви за продажби, размени, услуги. Написах в търсачката „адвокат семейно право“ и запазих няколко контакта. След това излязох от всички семейни чатове и блокирах номерата на свекърва ми и на Борис Емилов. Не завинаги. Засега.
Събрах багажа си за десет минути. Слязох на рецепцията, върнах картата за стаята и напуснах хотела. Влакът обратно тръгваше след час. Трябваше да се върна. Но не за да моля за прошка.
Когато отключих входната врата, беше почти обед. Отвори ми Радка Данаилова. Щом ме видя, стисна устни и скръсти ръце пред гърдите си.
— Е, находи ли се, проскубана козо? Хайде, преобличай се и почвай картофите. След час имаме гости. Поканила съм Силвия Софийскиа с Кирил Бургаски, а леля Пенка Пиринкиа обеща да дойде от Благоевград.
Без да кажа дума, минах покрай нея и влязох в спалнята. Свекърва ми тръгна след мен като сянка и продължи да мърмори — за гостите, за вечерята, за това как Борис Емилов цяла вечер бил бесен и си легнал гладен. Не я слушах. От горния рафт на гардероба свалих старата бабина кутия с документи, взех лаптопа, пъхнах в чантата няколко чифта обувки. Нищо друго от този дом не ми трябваше.
— Накъде си тръгнала, безсрамнице?! — изписка Радка Данаилова, когато ме видя в коридора с пълната чанта. — Ще кажа на Борис, той ще те изхвърли! Изобщо разбираш ли, че никой не те държи тук? Без него си нищо и никаква!
Спрях на прага и се обърнах. Погледнах я право в очите. Спокойно. Сухо. Без сълзи.
— Радка Данаилова — казах тихо, — можете да изхвърлите чехлите ми, халата ми и картофите си. Но мен вече ме изхвърлихте вчера, когато ядяхте тортата ми и дори не се задавихте. Апартамента ви го подарявам. Живейте си в него със сина си. Само че ремонта ще си го преглътнете заедно с таваните. Утре сутрин адвокатът ще ви чака — и за дарението, и за касовите бележки. Ще си върна всяка стотинка, която съм вложила в тези стени. Честит рожден ден на мен.
Затворих вратата и тръгнах към асансьора. Зад гърба ми се разнесоха крясъци, но не се обърнах.
След час седях на пейка в близкия парк. Дъждът беше спрял окончателно и през облаците вече се процеждаше слънце. Извадих от джоба си шоколадов бонбон, който бях запазила, разтворих шумящата обвивка и го сложих в устата си. Сладостта се разля по езика ми. Телефонът в чантата вибрираше и звънеше без прекъсване от обаждания и съобщения, но аз не отговарях.
Не знаех какво ме чака оттук нататък. Не знаех дали работата в галерията ще се получи, дали ще успея да си върна парите за ремонта, дали ще се науча да живея сама. Но едно знаех ясно, твърдо, без никакво колебание: това беше най-хубавият ми рожден ден за всичките ми трийсет и осем години.
Бях заслужила първата си истинска глътка въздух.
Седях на пейката, ядях шоколадовия бонбон и се усмихвах на слънцето.
И тази усмивка беше моя.