Свещта беше изгоряла почти до самото дъно. Наведох се, духнах последното трепкащо пламъче и посегнах към десерта. Точно тогава до мен се чу спокоен мъжки глас:
— Извинете, ако ви безпокоя… Днес имате рожден ден, нали?
Вдигнах очи. До съседната маса стоеше мъж на около петдесет години — висок, с тъмно скъпо палто, подстриган късо, с прошарени коси и внимателен сив поглед. В едната си ръка държеше чаша уиски. Гледаше ме не нахално, не настойчиво, а някак съсредоточено, сякаш наистина го интересуваше отговорът.
— Да — отвърнах и неволно се стегнах. — Защо?
— Случайно дочух разговора ви със сервитьора. Позволете ми да ви почерпя още една чаша вино. Само като изключение, без никакви намеци и задължения. Просто жена с рожден ден не бива да седи сама пред празна маса.
Първият ми порив беше да откажа. Думите обаче заседнаха някъде в гърлото ми. Той не приличаше нито на опасен човек, нито на евтин ухажор. В очите му имаше по-скоро тъжна наблюдателност — като у лекар, който вече вижда болестта, но още не бърза да произнесе диагнозата.
— Не се запознавам с непознати по хотели — казах, макар гласът ми да прозвуча далеч по-колебливо, отколкото ми се искаше.
— И аз не го правя — леко се усмихна той. — Но тази вечер явно ще наруша правилото. Казвам се Веселин Любомиров. Минавам оттук по работа, утре си тръгвам. А лицето ви, ако ми позволите да бъда откровен, никак не прилича на лице на жена, която празнува.
Усмихнах се криво. И дори не разбрах как сама му направих знак да седне на моята маса.
Оказа се, че е бизнесмен от съседна област. Занимавал се с доставки на някакво сложно оборудване и бил в града заради делови срещи. Не говореше много, но всяко негово изречение попадаше точно там, където трябва. А аз — без сама да знам защо — започнах да разказвам. За тортата, която бяха изяли без мен. За каймата. За бабината чаша. За кръвта върху ламината. За наздравицата „за всички останали“.
Веселин Любомиров слушаше, без да ме прекъсва, без да ахка, без да прави театрални физиономии. Само от време на време кимваше и отпиваше от чашата си. Когато най-сетне млъкнах, той дълго не каза нищо. После остави чашата върху масата и произнесе тихо:
— Знаете ли, Даниела Витошкиа, проблемът не е просто в това, че те са жестоки. Жестоки хора има много, но не това е сърцевината. Истинската беда е, че вие толкова ниско се оценявате, че им позволявате да бъдат жестоки за ваша сметка. Вие сте приели ролята на жертва, а на тях им е удобно да се държат като богове. Искате ли истината? Ако сега се върнете и пак легнете под краката им, ще ви стрият на прах. И никой дори няма да го забележи, защото пътеката към дома ви отдавна е постлана с вашата собствена кожа.
Трепнах. От думите му ме лъхна студ. Но това беше онзи рязък, леден душ, който връща човек в съзнание.
— Защо ми говорите така? — попитах едва чуто.
— Защото съм виждал такива жени. Стотици пъти. Идват в офисите на мъжете си с кутии домашен обяд, а мъжете оставят кутиите на перваза и ги забравят. Звънят да попитат какво да купят за вечеря, а насреща им казват: „Остави ме, зает съм.“ И когато един ден жената изведнъж изчезне, мъжът не плаче за нея. Плаче, защото няма кой да му сготви вечерята.
Той замълча. Аз гледах чинията си, в която бяха останали трохи от „Наполеона“, и усещах как нещо вътре в мен се разпада. Не домът ми. Не семейството ми. Разрушаваше се моята собствена вътрешна килия, която бях зидала с години. Още от онзи момент, когато на дванадесет майка ми беше казала: „Баща ти ни напусна, защото аз не бях достатъчно добра. Учи се, дъще, бъди удобна, иначе и теб ще те изоставят.“
— Не знам какво да направя — признах честно.
— Като начало — не се връщайте — сви рамене Веселин Любомиров. — Останете тук поне едно денонощие. Помислете. Спомнете си какво иска тя — той кимна към мен, явно имайки предвид онази млада жена, която някога бях.
Поседяхме в мълчание. След малко той отново заговори, а въпросът му прозвуча като шамар:
— Представете си, че утре умрете. Да не дава Господ, разбира се. Но си го представете. За какво ще заплаче свекърва ви? Че няма кой да намачка пюрето на Борис Емилов. За какво ще плаче мъжът ви? Че няма кой да му изглади ризите. А вие за какво ще плачете? За това, че така и не сте започнали да живеете.
Станах от масата. Изведнъж въздухът не ми стигаше. Веселин Любомиров също се изправи и едва докосна рамото ми.
— Простете, ако прекалих. Но ми се струва, че трябваше да го чуете. Честит рожден ден, Даниела Витошкиа.
Той се отдалечи към рецепцията, а аз останах насред залата с усещането, че подът се измъква изпод краката ми. Във фоайето, над администраторската стойка, висеше голям телевизор. По него вървеше някакъв новинарски репортаж без звук. Приближих се, само за да отклоня вниманието си, и изведнъж застинах. На екрана показваха жена, заобиколена от деца и букети. Сюжетът беше за доброволците на годината. А лицето на тази жена ми беше познато до болка. Това беше моята състудентка Невена Воина. Сивата мишка, която винаги бях смятала за неудачница. Тиха, скромна, вечно облечена в широки безформени пуловери. А сега стоеше пред камерите — красива, сияеща, с живи очи — докато журналистка с микрофон разказваше нещо за нейния приют за бездомни животни.
Прободе ме остра, почти физическа завист. И веднага след нея — срам. Парещ, непоносим срам. Невена Воина беше открила себе си. Невена Воина беше щастлива. А аз? Каква бях станала аз?
Върнах се в стаята и заключих вратата с резето. Седнах на леглото и стиснах главата си с две ръце. Зад прозореца нощта беше гъста, черна, без нито една звезда. Хотелската тишина притискаше ушите ми. И точно в тази тишина спомените започнаха да изплуват.
Преди пет години. Болнична стая. Навън валеше сняг — едър, мек, пухкав. А аз лежах на болничното легло, още слаба след упойката, и гледах белия таван. Бях изгубила бебето в двадесет и първата седмица. Бременността беше желана, макар и тежка. С Борис Емилов толкова много очаквахме това дете. Бях постъпила за задържане, но не успях да го запазя.
Тогава Борис Емилов дойде в болницата само веднъж. Постоя на прага, измърмори нещо за работа и бързо си тръгна. Свекърва ми пристигна на следващия ден. Влезе в стаята с чанта, пълна с лакомства, остави я върху нощното шкафче и седна на стола до прозореца. Аз лежах обърната към стената и не можех да говоря. Сълзи вече нямаше. Вътре в мен беше останала само суха, мъртва празнота.
— Случва се — каза Радка Данаилова, докато разопаковаше шоколад. — Поне вече знаеш колко тежко е да губиш деца. Моят Борис като бебе едва оцеля. Двустранна пневмония, нощи наред не съм спала, мислех, че ще умре. А ти си била едва в петия месец. Нищо, ще родиш пак. Хайде, ставай да ми помогнеш с чантите. Донесла съм неща, трябва да ги подредим, после ще отидем при лекаря.
Тогава не заплаках. Станах. Разопаковах чантите. После, мълчалива като дървена фигура, тръгнах след свекърва си към лекарския кабинет. Защото една функция няма право да я боли. Функцията не страда. Функцията обслужва.
Помня как лекарят — млад мъж с уморени очи — преглеждаше изследванията ми в присъствието на свекърва ми. Говореше внимателно, но достатъчно ясно:
— Разбирате ли, причината може да бъде и в генетична несъвместимост, и в качеството на биологичния материал на партньора. При вашия съпруг подвижността на сперматозоидите е ниска, имаме резултатите от спермограмата му. Бременност при такива показатели е възможна, но рискът от спиране на развитието е по-висок. Добре би било двамата да се изследвате допълнително и да дойдете за консултация…
Радка Данаилова веднага стисна устни и го прекъсна рязко:
— Каква ниска подвижност? Какви ги говорите? На моя Борис всичко му е наред, той от дете е здрав като бик. Тя — и кимна към мен — е слаба и хилава като закачалка, затова не можа да износи детето. Не прехвърляйте вината върху мъжа.
Лекарят замлъкна. Аз също мълчах. После тази случка сякаш беше забравена. По-точно — принудиха ме да я забравя. И през всички години след помятането ме укоряваха за „крехкото ми здраве“, а свекърва ми въздишаше на всяко семейно събиране: „Ех, ако нашата Даниела беше като мен, а не като онази вяла своя майка, досега щяхме да имаме внуци.“ Борис Емилов само кимаше мълчаливо. На него така му беше удобно.
Изплувах от спомена като от ледена вода и осъзнах, че седя на пода в хотелската стая, с възглавница, смачкана в юмрука ми. В гърлото ми беше заседнала буца, очите ми пареха. Взех телефона и набрах номера на майка си. Просто исках да чуя близък глас. Само някой да ми каже: „Не си сама, аз съм с теб.“
Сигналите се точеха дълго. Най-накрая тя вдигна. Гласът ѝ звучеше леко разтревожено:
— Даниела? Защо звъниш толкова късно? Да не е станало нещо? Аз вече си легнах, днес кръвното ми пак играеше.
— Мамо — казах, а гласът ми се пречупи. — Мамо, тръгнах си от Борис. На рождения си ден. Те забравиха, мамо. Напълно забравиха. Представяш ли си? Ядяха торта и пиеха чай, а аз имах рожден ден. Никой не ми каза дори една дума.
От другата страна настъпи дълга пауза. Чувах как някъде там тихо тиктака стенен часовник и как завивката шумоли. После майка ми проговори, но не така, както се бях надявала. Нямаше топлина. Нямаше нежност. Гласът ѝ беше твърд, сух, с онези познати наставнически нотки, от които като дете сърцето ми се свиваше.
— Ами че си глупачка. Точно сега ли намери да показваш характер? И тогава започна с най-болезненото — с въпроса на кого изобщо ще съм нужна такава.