Цялата опора на живота ми, всичко, което бях смятала за подредено и здраво, сякаш се пропука изведнъж и започна да се върти напразно, без да задвижва нищо.
Изправих се бавно. Отидох в кухнята, отворих аптечката и започнах да ровя вътре, докато намеря бинт и лепенка. Почистих порязаното, стегнах пръста силно, почти без да усещам болката. Движех се като по навик — равномерно, тихо, прекалено спокойно за човек, който току-що е започнал да се разпада отвътре. В главата ми кънтеше някаква празнота. От хола долиташе смях, звън на вилици по чинии, гласът на Радка Данаилова, която настояваше да ѝ сипят още чай. Те си ядяха тортата ми. И дори не бяха забелязали, че вече не седя на масата.
Взех телефона си от перваза. Отворих приложението за хотелски резервации. В историята на търсенията още стоеше старият запис отпреди три месеца — малък бутиков хотел извън града, „Тих пристан“, в съседна област. С Борис Емилов някога бяхме планирали да отидем там за годишнината ни, но всичко се беше провалило заради внезапното пристигане на свекърва ми с обострен радикулит. Натиснах „резервирай сега“. На екрана веднага се появи потвърждение: единична стая със закуска. След това купих билет за крайградския влак — първия възможен курс. Заминаваше след малко повече от час.
После се промъкнах към спалнята и се постарах да не вдигам шум. От най-горния рафт на гардероба свалих малката пътна чанта, която така и не бях разопаковала след последното ни пътуване. Хвърлих вътре бельо за смяна, жилетка, дънки, несесера с козметика. Документите. Портмонето. Нищо друго не ми трябваше.
В кухнята откъснах листче от магнитния бележник на хладилника. С химикал, стиснат между превързаните пръсти, написах: „Заминах да празнувам. Ще се справите и без мен.“ Оставих бележката на масата и я затиснах със солницата, за да не се плъзне или падне.
След това се измъкнах в коридора безшумно, като сянка. Облякох палтото, обух ботите. Открехнах входната врата. От хола се чу гласът на свекърва ми: „…а аз ѝ казвам — снаха си или какво? Трябва да разбираш…“ Не останах да чуя продължението. Затворих вратата от външната страна и почти побягнах към асансьора.
Във входа миришеше на влага и стар тютюн. Натиснах бутона и едва тогава усетих колко силно блъска сърцето ми. Не беше от страх. Не беше и от мъка. Беше от нещо странно, почти забравено. Май така се усещаше свободата. В онзи миг тя миришеше на мокра мазилка и студена есен.
Когато излязох навън, ситният дъжд веднага полепна по косата ми. Чадър не бях взела, но това изобщо не ме интересуваше. Вървях бързо към автобусната спирка, стисках дръжката на чантата и нито веднъж не се обърнах назад.
Влакът беше почти празен. Седнах до прозореца, оставих чантата на съседната седалка и допрях чело до студеното стъкло. Отвън се нижеха мокри горички, сиви панелни покрайнини, а после започнаха ниви, вече оголени и подготвени за зимата. Дъждът потропваше по покрива на вагона в равен, хипнотичен ритъм. От високоговорителите тихо се процеждаше някаква станционна радиостанция, а женски глас пееше стар мотив от деветдесетте, от който нещо в гърдите ми болезнено се свиваше.
Телефонът лежеше в скута ми с екрана нагоре. Не го пусках. През няколко минути безсмислено проверявах съобщенията, макар че никакви известия не идваха. В семейния чат животът си продължаваше така, сякаш нищо не се е случило. Силвия Софийскиа беше качила видео, на което Тодор Старозагорски танцува с парче торта в устата. Радка Данаилова беше написала: „Каква прелест е това момче, същият Борис Емилов като дете.“ Кирил Бургаски беше реагирал с емотикон. Борис Емилов мълчеше.
Никой не спомена, че една от участничките в този чат е изчезнала от масата преди час. Нито дума. Все едно никога не ме е имало там. Все едно съм излязла от стаята и за тези хора съм престанала да съществувам.
След два часа път телефонът най-сетне оживя. Вибрацията ме накара да подскоча и едва не го изпуснах. На дисплея светеше името: „Борис Емилов“. Сърцето ми пропадна. Беше се сетил. Търсеше ме. Притесняваше се.
Натиснах „приеми“ и доближих телефона до ухото си, като се опитах гласът ми да не трепери.
— Ало.
— Даниела, слушай — чу се познатият му глас, леко раздразнен и някак отдалечен, сякаш говореше от другия край на стаята. — Майка пита ти ли си замразила кюфтетата в хладилника? А прясната кайма къде е? Ще вечеряме, Силвия Софийскиа остава с децата до утре, трябва да се сготви нещо. Ти къде си изобщо?
Не отговорих. Гледах как зад прозореца се плъзгат тъмните стволове на боровете и не можех да изрека нищо. Вътре в мен се разливаше студена, бездънна празнина. Той ме питаше за каймата. Не ме попита къде съм. Не попита какво се е случило. Не каза нищо за окървавения ми пръст, нито за бележката на масата.
— Ехо, Даниела? Там ли си изобщо?
— Борис Емилов — казах аз толкова тихо и спокойно, че гласът ми прозвуча почти чужд. — Днес имам рожден ден.
От другата страна настъпи пауза. Чувах как някъде там, в хола, Силвия Софийскиа подвиква нещо, а Тодор Старозагорски пищи. После Борис Емилов издиша шумно.
— Ами аз… — запъна се той. — Честито. Слушай, хайде връщай се, не прави глупости. Майка вече мърмори заради теб. Защо трябваше да устройваш такава драма? Намери време, честна дума. Прибирай се, трябва да се приготви вечеря, аз наистина съм гладен като вълк.
Затворих очи. Клепачите ми горяха, а по бузите ми най-после потекоха сълзите, които цял ден бях удържала. Но не плачех заради обидата от мъжа ми. Плачех, защото най-сетне разбирах. Жената във вагона се беше оказала права. Беше около седемдесетгодишна, с уморени, но добри очи, и беше седнала срещу мен половин час по-рано. В един момент се наведе леко напред и тихо попита:
— Имате ли някакъв празник? По очите ви личи, че е тъжен.
Тогава само кимнах, без още да знам, че след пет минути ще звънне телефонът. Заговорихме се. Тя пътуваше при дъщеря си в областта и ми разказваше за внуците си. А аз, без сама да разбера защо, ѝ признах, че съм избягала точно на рождения си ден.
Сега, след разговора, тя ме гледаше с дълбоко съчувствие. Непозната жена, случайна спътница, с поизносена чанта върху коленете, беше разбрала всичко без дълги обяснения.
— Детенце — каза тя тихо, когато оставих телефона и се втренчих в една точка, — празнотата в телефона е по-страшна от вика. Викът поне е чувство, желание да те върнат. А мълчанието е диагноза. За тях ти си функция. А функцията няма право да се обижда.
Изхлипах. Избърсах сълзите си с ръкава на палтото и ѝ кимнах. Тя не добави нищо повече. Просто остана срещу мен и гледа през прозореца, докато аз бавно се събирах отново.
Влакът пристигна на крайната станция вече по здрач. Дъждът беше спрял, но небето още висеше ниско и сиво. Слязох на почти празната платформа, поех дълбоко студения въздух, в който миришеше на гнила шума, и повиках такси до хотела.
„Тих пристан“ се оказа малък, но изключително стилен хотел. Бяла сграда с панорамни прозорци, осветена отвътре с топла жълта светлина; уютно фоайе с дизайнерски кресла и рецепция, зад която усмихнато момиче в тъмносиня униформа ме посрещна любезно. Миришеше на кафе и на нещо дървесно, скъпо, спокойно. Изведнъж се почувствах чужда на това място. Бях свикнала прекалено много с мириса на пържен лук и омекотител за пране.
Дадоха ми карта за стая на третия етаж. Качих се с асансьора, влязох и първо дръпнах плътните завеси. Тишината вътре беше почти нереална. Нямаше телевизор зад стената, нямаше писъци на Тодор Старозагорски, нямаше трясък на съдове в кухнята. Само приглушеното бучене на вентилацията и меката светлина на лампиона.
Оставих чантата върху креслото и се приближих до прозореца. Стаята гледаше към малка река, черна в сумрака, с няколко редки светлини на отсрещния бряг. Стоях и гледах водата, докато гладът не ми напомни за себе си с тъпа болка в стомаха.
Ресторантът на хотела беше полупразен. Заети бяха само две маси. Избрах място до прозореца и поръчах стек със зеленчуци и чаша червено вино. Сервитьорът, млад мъж с модерна прическа, учтиво попита:
— Някакъв повод ли отбелязвате?
Исках да кажа „не“, но вместо това от устата ми излезе:
— Рожден ден.
— О, честито! — усмихна се той. — Може би десерт? Днес имаме чудесен „Наполеон“, а мога да помоля сладкарите да напишат нещо върху чинията.
— Да — отвърнах. — Да, донесете ми едно парче. И ако може, свещичка.
— Разбира се, ще го уредим.
Той се отдалечи, а аз останах сама на масата, въртейки столчето на чашата между пръстите си. Виното беше тръпчиво, с лека горчивина. Отпих и изведнъж осъзнах, че се усмихвам. Не радостно. Не щастливо. А горчиво, само с единия край на устните. Усмивката на жена, която сама си е поръчала свещичка, защото никой друг няма да го направи.
Когато донесоха стека, ядох бавно, почти тържествено. Сдъвквах всяка хапка и усещах вкуса ѝ, вместо да гълтам набързо, както обикновено — между готвенето, сервирането и миенето на чинии. После пристигна десертът. Върху бяла чиния лежеше изрядно правоъгълно парче „Наполеон“, до него имаше нарисувана шоколадова завъртулка, а тънка восъчна свещ беше забодена направо в крема между пластовете. Запалих я с клечката, която сервитьорът ми донесе. Пламъчето потрепваше и се отразяваше в чашата.
Затворих очи и се опитах да си намисля желание. Но в главата ми нямаше нито една подредена мисъл. Имаше само един въпрос, който се блъскаше вътре като птица в клетка: „Защо аз? Защо живея така?“