Събудих се от рязко блъсване по рамото. Не от целувка. Не от тихо „честит рожден ден, любима“. А от грубо мъжко побутване, сякаш бях вещ, която пречи.
— Даниела, какво си се проснала още? Баща ми тръгва за риба. Ставай да му направиш сандвичи. Все до последния момент се търкаляш.
Борис Емилов вече беше седнал на ръба на леглото с гръб към мен и връзваше маратонките си. Широкият му гръб, опънат под намачканата тениска, приличаше на глуха стена. Погледнах часовника. Шест сутринта. От недоспиване слепоочията ми пулсираха леко, клепачите ми тежаха. Предната нощ си легнах чак след един, защото мих чинии след неочакваното идване на Силвия Софийскиа със семейството ѝ, а после гладих ризите на мъжа си.
Не казах нищо. Само се надигнах в леглото и спуснах босите си стъпала върху студения ламинат. Някъде дълбоко в мен още мъждукаше глупава, детинска надежда: поне сега, поне тихичко, докато сме сами, ще се сети. Ще ме поздрави. Ще ме прегърне. Не чаках подарък, нито цветя. Исках само две думи.
Борис Емилов се обърна чак на прага на спалнята.
— Да не оглуша? Казах ти — сандвичи. С колбас и сирене. И чай в термоса налей, ама да не е някаква бледа вода, а нормален. Миналия път баща ми мърмореше, че си го направила слаб.
— Борис… — опитах да започна.
— Какво „Борис“? Сутрин все едно те няма. Хайде по-живо, трябва да е при езерото към седем, после има задръствания.
Той излезе, а аз останах на леглото, втренчена в мястото, където допреди секунда стоеше съпругът ми. В гърдите ми се размърда нещо тежко и влажно, като топка напоена памук. Преглътнах. После станах, метнах халата върху раменете си и тръгнах към кухнята.
Там вече шумеше Радка Данаилова, свекърва ми. Беше застанала до мивката и повторно миеше чиниите, които според нея аз не бях изчистила както трябва. Слаба, стегната, със ситна химическа къдрица в посивелите коси и лице, неподвижно от увереността на жена, убедена, че навсякъде и във всичко командва тя. Щом ме видя на вратата, дори не ме поздрави. Направо започна:
— Даниела, какъв е този навик да оставяш мазни следи по съдовете? Прокарах пръст — хлъзга се. Ти изобщо знаеш ли какво значи хигиена? В нашето семейство мивката винаги е блестяла. Май майка ти не те е научила.
Без да отвърна, отидох до хладилника и извадих колбаса и сиренето. Ръцете ми работеха сами: хлябът се режеше, сиренето се стържеше на тънки парчета, кръгчетата колбас лягаха върху намазаните филии. Зад гърба ми Радка Данаилова продължаваше да мърмори, но думите ѝ стигаха до мен като през вода. Пред очите ми стоеше датата, която бях гледала вчера в календара на телефона: двадесет и трети октомври. Моят рожден ден. Тридесет и осем.
Когато свекър ми най-после тръгна за своя риболов, тръшна входната врата и не ми каза нито дума, останах сама в кухнята. Чайникът на котлона започваше да шуми. Седнах на табуретката, сложих ръце върху масата и се загледах в една точка на стената. Някога там висяха детски рисунки, а сега беше останал само избледнял квадрат от рамка. Тишината в къщата натискаше ушите ми. И точно в тази тишина разбрах съвсем ясно: никой няма да ми каже нищо. Те наистина бяха забравили.
После денят се плъзна по обичайния си коловоз. Към обяд Радка Данаилова организира семейно събиране. Така и не разбрах какъв беше първоначалният повод, защото със сигурност нямаше никаква връзка с мен. Пристигна Силвия Софийскиа, по-малката сестра на Борис Емилов, заедно със съпруга си Кирил Бургаски и седемгодишния им син Тодор Старозагорски. Кирил Бургаски, мековат и мълчалив мъж с вечно виновно изражение, веднага се настани в ъгъла на дивана и заби поглед в телефона си. Силвия Софийскиа още не беше прекрачила както трябва прага, когато започна гръмогласно да се оплаква от времето, от задръстванията и от това, че Тодор Старозагорски пак се бил с някого в училище.
— Дани, какво си замръзнала така? — провикна се тя весело, докато събуваше обувките си направо насред коридора. — Хайде, слагай масата, умираме от глад. Кирил от сутринта не е ял. Казах му: потърпи до обяд, при Даниела ще има сготвено, тя ни е домакинята. Нали, мамо?
— Домакиня е силно казано — сви устни Радка Данаилова, появявайки се от кухнята. — По ъглите прах, съдовете ги мие през пръсти. Но гладни няма да ни остави, това поне е вярно.
Стоях в коридора с нечие яке в ръце и усещах как лицето ми пламва. Не от притеснение, а от онова тъпо, безсилно унижение, което идва, когато те смаляват пред всички. На тридесет и осем години бях зряла жена, с висше образование, с работа, с живот зад гърба си, а ми говореха като на прислужница. Най-страшното беше, че вече бях свикнала.
Подредих масата. Салатите, които бях нарязала още през нощта. Топлото ястие. Платата с мезета. Хляба. Наредих приборите, сложих чашите, дори сгънах салфетките на триъгълници, както Радка Данаилова обичаше. Гостите се настаниха. Борис Емилов седна начело, Силвия Софийскиа и Кирил Бургаски от двете му страни, а Тодор Старозагорски веднага грабна парче колбас от общата чиния. Радка Данаилова изнесе тържествено от кухнята голяма шоколадова торта „Прага“, купена от супермаркета.
— Мамо, по какъв случай е това? — попита Силвия Софийскиа, набождайки маринована гъба с вилицата.
— Просто ми се дояде нещо сладко — махна с ръка свекърва ми. — Даниела, защо стоиш като чужда? Донеси тортата, сложи прибори, обслужи ни. Нали си домакиня.
Взех тортата и я поставих в средата на масата до недопитата кана с компот. В този миг Радка Данаилова изведнъж плесна с ръце.
— Ох, а чаят? Даниела, сложи ли чайника?
Отидох обратно в кухнята и го включих. Стоях до плота, гледах как водата се надига към кипене и слушах смеха, който долиташе от хола. Обсъждаха някаква почивка на Силвия Софийскиа, къде било по-добре да отидат следващото лято, кой хотел бил по-удобен. Моето име изобщо не се чуваше в разговора. В собствения си дом бях станала невидима.
Когато се върнах с чайника, Борис Емилов вече вдигаше чашка с коняк. Всички млъкнаха за миг.
— Хайде — каза той, като обиколи масата с леко замъглен поглед. — За мама, за сестра ми, за племенника… и изобщо за всички останали.
Изпи го. Наоколо отново се вдигна шум, приборите зазвънтяха, гласовете се преплетоха. Аз останах права с чайника в ръка. „За всички останали.“ Не произнесе името ми. В деня, в който навършвах тридесет и осем, собственият ми мъж вдигна тост за „всички останали“, а аз се оказах някъде между мебелите и тапетите.
Разлях чая мълчаливо. Ръцете ми трепереха, но се стараех да не разлея. После седнах на мястото си в края на масата. Изобщо не ми се ядеше. Някой сложи пред мен чиния с парче торта, но не можех дори да погледна лепкавия шоколадов ръб.
Тодор Старозагорски, вече натъпкан със сладко, започна да тича около масата. Силвия Софийскиа му правеше забележки, но лениво, без истинско намерение да го спре. Радка Данаилова разказваше поредната история за младостта си — как само с един поглед укротявала хулиганите в квартала. Борис Емилов дъвчеше тортата и одобрително пригласяше на майка си.
Изведнъж Тодор Старозагорски спря рязко до бюфета. Първоначално дори не осъзнах какво се случи. Чу се звън, после по пода се разлетяха парчета. Обърнах се и цялата изстинах. Сред белите фарфорови отломки лежеше моята чаша. Онази, от тънък костен порцелан, със синьо цветно украшение, която баба ми ми беше подарила за осемнадесетия рожден ден. Това беше последното нещо, което ме свързваше с нея. Единствената ценност, която бях опазила през всички премествания, през ремонта, през безкрайните упреци на свекърва ми, че „тази соц вехтория“ няма място на видим рафт.
Скочих от стола и се втурнах към парчетата.
— Тодор, защо го направи? — изтръгна се от мен.
— Без да иска! — веднага се наежи Силвия Софийскиа. — Защо крещиш на детето? Голяма работа, една чаша.
— Това беше чашата на баба ми — казах тихо, коленичих на пода и започнах да събирам отломките с треперещи пръсти.
— Е, станала беля — отсече Радка Данаилова. — Не трябваше да държиш боклуци по бюфета. Сто пъти съм ти казвала: махни тази вехтория, сложи нормален кристал. Но не, тя си разнася старите парцали като квачка яйце.
Не отговорих. Напипах по-голямо парче, върху което беше останало синьото цвете, и в същия миг острият му ръб проряза възглавничката на показалеца ми. Извиках повече от изненада, отколкото от болка, и дръпнах ръката си. Кръвта се появи веднага — гъста, тъмна, плъзна по дланта ми и започна да капе върху светлия ламинат.
Вдигнах очи. Никой не стана. Никой дори не се обърна както трябва. Борис Емилов си доливаше коняк. Силвия Софийскиа бършеше с хартиена салфетка изцапаното лице на сина си. Радка Данаилова режеше тортата и разпределяше нови парчета в чисти чинии. Само Кирил Бургаски за миг откъсна поглед от телефона, но почти веднага се върна към екрана.
Кръвта продължаваше да капе по пода. Аз стоях клекнала сред счупения порцелан, притисках раната с пръстите на другата си ръка и гледах как червените капки падат върху белите парчета. И точно тогава нещо вътре в мен се размести — сякаш малко, но изключително важно зъбно колелце, което до този миг беше държало всичко на мястото му, най-сетне поддаде.