Данните стояха открити, сякаш някой беше пратил пощенска картичка вместо запечатан плик. После показах и третия пропуск — програмата изобщо не се уверяваше кой е човекът отсреща, преди да му извади информацията.
Обясних всичко спокойно. С примери. Без да бързам. Без яд. Без победоносен тон. Просто посочвах местата едно след друго, както лекар показва снимка: тук има проблем, тук също, и ето тук още един.
Васил Радославов свали очилата си и ги остави върху бюрото. Гласът му прозвуча тихо:
— Мартин, виждаш ли това?
Мартин Филипов не отговори. Беше вплел пръсти върху коленете си толкова силно, че кокалчетата му бяха побелели. Вратът му беше почервенял на петна — от яката на суичъра чак до ушите.
— Зорница Яворова е права — каза Васил Радославов. — Това не са дребни забележки. Това са пробойни в сигурността. Ако този код беше качен на реален сайт, щяхме да имаме сериозни неприятности. Много сериозни. Включително и юридически.
В стаята стана съвсем тихо. Мартин гледаше пода.
И точно тогава изрекох нещо, което после си връщах в ума десетки пъти. Дали трябваше? И до днес не съм сигурна.
— Мартин — казах равномерно, без да повишавам тон. Той не вдигаше очи и затова говорех към темето му. — Вчера ти ме представи на отдела. Публично. Пред целия коридор обясни, че тук били нужни програмисти, не чистачки. После пак там каза на момчетата, че съм била назначена с връзки.
Той рязко вдигна глава. В очите му имаше едновременно гняв и страх.
— Ако искаш, мога да ти организирам също толкова публичен преглед на кода. Знаеш ли как изглежда това? Пускаме работата ти на проектор пред целия отдел. Девет души гледат ред по ред. И всички виждат празните пароли, незащитените лични данни и кода, който ти самият не си проверил както трябва. Как ти звучи такова запознанство с колектива?
Никой не помръдна. Мина една секунда. После втора. После трета.
Мартин отпусна пръстите си, след това отново ги стисна. Не каза нищо.
Васил Радославов прочисти гърлото си.
— Мисля, че няма нужда да стигаме дотам. Мартин, поправяш всичко. Днес. Зорница Яворова, благодаря ви. Продължете работа.
Излязохме. Мартин тръгна пръв — бързо, без да се обръща. Маратонките му изскърцаха по коридора. Аз го последвах по-бавно. Затворих вратата след себе си и се облегнах на стената.
Ръцете ми трепереха. Не от страх. А от собствените ми думи. Бях ги казала на глас. Пред началника. Бях предложила на едно момче целият отдел да разнищи работата му — огледално на онова, което той ми беше причинил предния ден в коридора. Око за око. Справедливо ли беше? Може би. Правилно ли беше? Не знам.
Той беше млад. На двадесет и пет. С две години опит. Нахакан, самонадеян, грубоват. Но все пак млад. Можех просто да посоча грешките и да си тръгна. Без тази реплика за публичния преглед. Без ответния удар. Професионално. Сухо. Чисто.
Само че я казах. И тя попадна точно там, където бях прицелила.
Елена Асенова стоеше до кафе автомата. Беше видяла как излизаме. Погледна ме дълго, изпитателно. Аз се изправих, отлепих се от стената и отидох към бюрото си.
Към три следобед поправеният код вече беше отворен на екрана ми. Всичките седем грешки бяха отстранени. Подредено, грамотно, чисто. Мартин Филипов можеше да пише добре. Когато поискаше. Или когато разбереше, че някой наистина ще проверява.
Вечерта останах сама в опустелия офис. Всички си бяха тръгнали. Мониторът хвърляше синкава светлина. До клавиатурата стоеше чаша с изстинал чай. Бележникът ми беше отворен на днешната страница. Седем точки. Всичките зачеркнати. Поправено.
Изпих студения чай до дъно и пак се запитах: нужно ли беше да го правя по този начин? С намек за публично разнищване? Двадесет и три години бях градила име. Ред по ред. Безсънна нощ след безсънна нощ. Четиринадесет ученици. Система, използвана от милиони. И едно момче със слушалки на врата реши, че съм чистачка. Защото съм на възраст. Защото нося жилетка. Защото имам бели коси.
Не съжалявах. Но и не ми беше леко.
Минаха две седмици. Мартин вече поздравява. Кима, без да ме гледа в очите, процежда едно „добро утро“ през зъби, но все пак поздравява. Предава кода навреме. Грешките от седем станаха три, после две, после една. Учи се. Мълчаливо, без да пита — но се учи. Виждам го в кода му.
Само в пушалнята, както ми разказа Елена Асенова — аз самата не ходя там — говорел друго. Че съм си „избивала комплексите върху младите“. Че били „довлекли някаква лелка, която разваля живота на всички“. Че „преди всичко си било нормално, а сега се гледала всяка запетайка“. Половината отдел кимал. Те бяха свикнали да предават код, който никой не чете внимателно. Другата половина мълчеше и работеше. Техният код стана по-чист. Това също го виждам.
А аз всяка сутрин идвам в девет. Сядам на мястото си. Отварям бележника. Белите кичури край слепоочията са си там. Сивата жилетка — същата от първия ден, а и от всички след него. Зад гърба ми стоят двадесет и три години работа. Четиринадесет ученици. Три милиона и половина потребители, които дори не подозират, че данните им са били защитени, защото една „лелка с тефтерче“ е проверявала всеки ред.
И един въпрос продължава да не ме оставя на мира.
Прекалих ли тогава, в кабинета на Васил Радославов? С онзи публичен преглед — беше ли справедливо, или твърде жестоко? Той все пак е момче. Неразумно, но момче.
Или постъпих правилно, като още в началото показах ясно: тук не гледаме възрастта, а резултата?
Какво мислите?