Беше я задържал внимателно, но гърбът му изглеждаше твърд като камък.
Облегнах се назад в креслото и едва тогава усетих колко силно ме болят пръстите. Разтворих ги бавно. Цял ден бях стискала химикалката над бележника така, сякаш от това зависеше дали ще издържа до края. Вратът ми беше схванат от напрежение, а раменете — тежки и вдървени.
Елена Асенова се приближи и остави до мен чаша чай.
— Вчера ви потърсих в интернет — каза тихо. — На предишното си място сте изграждали система за банка. За милиони потребители.
— За три милиона и половина — поправих я. — Но благодаря за чая.
Тя се усмихна едва забележимо и се отдалечи.
Чаят пареше и беше сладък. Обхванах чашата с две ръце, за да стопля дланите си. Това беше първото истински топло усещане за целия ден. Само че не беше време да се отпускам.
На последната страница в бележника, с дребни букви, записах: „Може. Но не иска. Утре ще видим.“
На следващата сутрин файловете пристигнаха в девет и четиридесет и седем. Тринадесет минути преди крайния срок. Отворих ги веднага и започнах проверката.
От седемте грешки четири бяха коригирани. Три оставаха. И то не кои да е, а най-съществените. Точно онези, които засягаха сигурността.
Мартин Филипов се появи в десет и пет. Маратонките му изскърцаха на прага.
— Пратих го — подхвърли още от вратата.
— Видях. Останали са три проблема. Същите, които вчера ти отбелязах в червено.
— Там няма проблем. Проверих.
— Има. Седни, ще ти покажа.
Той седна неохотно. Изведох кода му на големия монитор и започнах ред по ред да му посочвам къде програмата се чупи. Обясних всяка точка спокойно. С прости думи. Без да го унижавам, без да се подигравам. Така се обяснява трудна задача на човек, който би могъл да я разбере, стига да пожелае.
Но той не желаеше.
— Това са заяждания — каза Мартин. — На предишната ми работа код на такова ниво минаваше без никакви въпроси.
— Значи там са имали други критерии. Тук критериите са мои.
— Вашите критерии май са от началото на века. В момента никой не работи така.
Погледнах го. Без да повишавам тон. Без да отговарям веднага. Минаха три секунди. После още две. Той не сведе очи, но премигна — рязко, нервно.
— Мартин, правилата за сигурност не се променят според модата. Те са едни и същи и през две хиляди и трета, и през две хиляди двадесет и шеста. Паролата не може да бъде празна. Данните на потребителя не бива да се движат незащитени. Това не е въпрос на стил. Това е основа. Като фундамент на къща — махнеш ли го, всичко пада.
Той се изправи. Столът се плъзна назад с остър звук, краката му изстъргаха по пода.
— Ще пиша на Васил Радославов. Вие се заяждате, защото вчера не ви посрещнах както трябва. Това вече е лично.
И излезе. Този път пак не тръшна вратата, но стъпките му по коридора бяха бързи и ядни.
Останах сама. Климатикът бръмчеше тихо над главата ми. На екрана стоеше неговият код с трите червени бележки. Ръцете ми лежаха върху бюрото с длани надолу. Отвън изглеждаха спокойни.
Вътре в мен обаче се навиваше пружина. Същата, която се затяга бавно, оборот след оборот. Двадесет и три години я навивах. Двадесет и три години слушах: „Бабо, това не е за вас“, „Госпожо, тук работата е сериозна“, „Сигурна ли сте, че сама сте го писали?“
За тези години бях обучила четиринадесет програмисти. Осем от тях вече ръководеха собствени екипи. Двама работеха именно тук — те бяха хората, които ме препоръчаха на Васил Радославов. Бях участвала в изграждането на онлайн банкова система за три милиона и половина души. Четири години без нито един сериозен срив.
А момче с две години стаж ми обясняваше, че се заяждам. Защото съм жена. Защото съм на четиридесет и осем. Защото имам побелели коси при слепоочията и нося жилетка вместо модерна суичърка.
Писмото от Васил Радославов дойде след около час.
„Зорница Яворова, елате при мен. И повикайте Мартин.“
Кабинетът на директора по разработката беше просторен. Голямо бюро, два стола отсреща, екран за презентации на стената. Васил Радославов свали очилата си, остави ги върху плота и разтри основата на носа си.
— Мартин твърди, че оценявате работата му предубедено — каза той. — Според него има личен конфликт. Смята, че му отмъщавате за някакво сутрешно недоразумение. Мартин, така ли е?
Мартин седеше изправен. Гласът му звучеше равномерно, сякаш беше репетирал предварително.
— Да. Вчера тя влезе в отдела, а аз не я познах. Помислих я за служителка от поддръжката. Обикновена грешка, случва се на всеки. А сега тя ми проваля кода. Седем забележки към четиристотин реда — това не е нормално. Кодът работи, лично съм го проверил.
Васил Радославов ме погледна над рамките на очилата.
— Зорница Яворова?
— Може ли да използвам компютъра ви?
Той кимна.
Преместих се до лаптопа му, отворих файла с кода на Мартин и изведох първата грешка на стенния екран.
— Ето проверката на паролата — започнах спокойно и посочих конкретните редове. — Вижте, господин Радославов. Въвеждам празно поле. Нито един символ. Натискам „Вход“. И системата ме пуска вътре. В личния профил на който и да е потребител. Без парола. Име, адрес, история на поръчките, телефонен номер — всичко се вижда веднага.
Васил Радославов сложи очилата си обратно. Погледна екрана. После погледна Мартин.
— Това не е заяждане — продължих аз. — Това е пробив, през който човек може да влезе в чужди данни. Мартин смята, че е дреболия.
След това отворих втория проблем на екрана.