— Ще му върна капарото, нищо повече! Двадесет хиляди лева и край! — извика Борис, вече съвсем изгубил самообладание.
— Борис Сергеевич, вие изобщо отворихте ли предварителния договор, преди да го подпишете? — гласът на Любомир стана студен като лед. — Има клауза за неустойките. Ако сделката пропадне по вина на продавача, защото е премълчал съществена тежест върху имота, задатъкът се връща в двоен размер, съгласно чл. 381 от гражданското законодателство. Тоест до утре сутрин трябва да осигурите четиридесет хиляди лева. В брой, без увъртания.
— Четиридесет хиляди?! — Борис пребледня. — Аз нямам такива пари! Моите двадесет хиляди вече ги преведох на строителя за къщата!
— Тогава положението е следното — сухо обобщи брокерът. — Губите капарото за таунхауса, защото няма да можете да внесете остатъка от цената, и едновременно с това дължите четиридесет хиляди лева на човек, с когото никак не е разумно да се влиза в конфликт. Аз приключих. Оттук нататък се оправяйте сам.
Връзката прекъсна.
Борис остана с телефона в ръка, сякаш не разбираше какво точно се е случило. После бавно се отпусна на стола. Построената от него кула от самочувствие, алчни планове и мечти за нов, „по-достоен“ живот се срина за броени минути. Преди малко беше убеден, че държи всичко под контрол. Сега седеше прегърбен, безпомощен и ужасен до смърт.
— Мария… Марийче… — заекна той и вдигна към нея молещ поглед. — Моля те… отпиши се доброволно. Утре сутринта ще отидем заедно в службата. Ще ти дам половината пари, заклевам се! Само ми помогни. Иначе онзи купувач ще ме смачка заради този дълг, чу какво каза Любомир!
Мария прибра внимателно документа обратно в папката, без да бърза и без да показва колебание.
— Ти сам ми каза да живея със собствените си средства, Борис — отвърна тя спокойно. — Е, аз ще живея в собствения си дом. Това е единственото ми жилище и нямам никакво намерение да го поставям на риск, за да спасявам човек, който преди малко се опита да ме изхвърли навън с една чанта.
— Но те ще дойдат утре! — гласът му се прекърши. Паниката вече разтърсваше цялото му тяло. — Ще дойдат да си търсят четиридесетте хиляди! Какво да правя сега?!
Точно тогава се случи нещо, което Мария изобщо не беше очаквала. Мъжът, който само преди минути се наслаждаваше на властта си и раздаваше заповеди, изведнъж скочи от стола и хукна към коридора. Грабна същата онази карирана чанта, приготвена за нея, отвори гардероба с рязко движение и започна трескаво да тъпче вътре скъпите си костюми, ризи и обувки, без да ги сгъва, без дори да гледа какво взема.
— Ще им кажеш, че сме се скарали! — мърмореше той, докато с треперещи пръсти се бореше с ципа. — Че съм заминал нанякъде и не знаеш къде съм! Кажи им, че нямаш никаква представа къде да ме търсят. Ще се скрия при брат ми на вилата, докато всичко утихне!
Мария не каза нито дума. Само стоеше и гледаше как съпругът ѝ, прегънат под тежестта на претъпкания сак, припряно навлича якето си. В очите му вече нямаше нито надменност, нито увереност. Беше останал единствено първичен страх — страх от кредиторите, от последствията и от собствената му непоправима грешка.
Той дори не се сбогува. Просто отвори входната врата широко и почти побягна надолу по стълбите, без да изчака асансьора.
Мария пристъпи към вратата, завъртя ключа два пъти и пусна горното резе. В жилището настъпи тишина — дълбока, чиста и спокойна. Тя се върна в кухнята, наля си чаша прясна вода и застана до прозореца.
Пред нея беше тихият, подреден живот в нейния собствен дом — място, където никой повече нямаше да посмее да я нарече бреме. Човекът, който се беше опитал да я остави без нищо, сам се беше прогонил от дома си и завинаги бе станал пленник на собствената си алчност.