Мария се събуди още преди да се развидели, разтърсвана от студени тръпки. Не беше обикновено втрисане — цялото ѝ тяло се тресеше така, сякаш някой отвътре удряше костите ѝ с дребно, злобно чукче. Гърлото я драскаше, главата ѝ тежеше като след нощ без сън, а под клепачите ѝ неприятно туптеше. С усилие се надигна на лакът и погледна телефона: пет и половина сутринта. Навън декемврийската тъмнина още стоеше плътна и студена, по двора редки коли пълзяха бавно през разкашкания сняг, а уличната лампа отсреща примигваше с жълтеникава светлина, сякаш и тя всеки миг щеше да се предаде. Мария отново се отпусна върху възглавницата и притвори очи. От кухнята вече се чуваше тряскане на шкафове — Георги беше станал.
Днешният ден трябваше да бъде голям семеен празник: трийсет души около масата, юбилей на свекървата. Роднините щяха да се събират от целия град, а през последните три дни апартаментът приличаше на евтина ресторантска кухня — тенджери, торби, кутии, безкрайни списъци със салати, покупки, гладене на покривки, телефонни разговори, бързане, суматоха. Мария почти не беше спала. Предната вечер до късно пълнеше тарталети с червена риба, защото Светлана Иванова не понасяше готовите от магазина. Вероятно точно тогава тялото ѝ окончателно се беше предало.
Тя протегна ръка към чашата с вода върху нощното шкафче, но пръстите ѝ трепереха толкова силно, че половината вода се разля върху завивката. Мария тихо изруга, затвори очи и за миг остана неподвижна. Всичко я болеше. Единственото, което искаше, беше да лежи в тишина. Вратата на спалнята се отвори рязко, без почукване.
— Ти защо още се търкаляш? — гласът на Георги прозвуча раздразнено, сякаш тя нарочно му беше създала проблем.
Мария бавно извърна глава към него. Мъжът ѝ стоеше на прага вече облечен — спортен панталон, стара тениска, с намачкано, сърдито лице. От него се носеше миризма на цигари и евтино разтворимо кафе.
— Георги… май имам температура… — произнесе тя пресипнало. — Цяла нощ ме тресеше.
Той дори не се приближи.
— Точно преди празника ли реши да се разболяваш, а? Кой ще готви тогава? Ставай веднага!
И с яд ритна крака на леглото. Матракът подскочи, Мария се стресна с цялото си тяло. Не беше кой знае какво — не я беше ударил директно, но нещо в нея се сви болезнено. От унижение ли, от безсилие ли — не можеше да разбере.
— Наистина ми е много зле…
— На всички им е зле. Майка ми има юбилей веднъж в живота. Мислиш ли, че на мен ми е лесно? Вчера до единайсет се мъкнах по магазините.
Гласът му вече се издигаше. Мария познаваше този тон. Ако сега започнеше да спори, скандалът щеше да се чуе из целия вход, а после Светлана Иванова щеше да дойде по-рано и задължително да добави своето: „По наше време жените и с температура работеха на полето.“ Мария бавно седна в леглото. Пред очите ѝ веднага заплуваха черни точици.
— Ето, виждаш ли — измърмори Георги, сякаш току-що беше спечелил малка битка. — Нищо ти няма. Не умираш.
Той излезе и тресна вратата след себе си. Няколко секунди Мария остана седнала неподвижно. После напипа термометъра в чекмеджето на шкафчето — трийсет и девет и една. Гледаше цифрите почти безучастно, дори не се изненада. През последните години организмът ѝ сякаш постоянно работеше на последен процент батерия: ту кръвно, ту безсъние, ту мигрени. Но да боледува не ѝ беше позволено. В тяхното семейство изобщо не съществуваше право да си слаб.
От кухнята отново се разнесе трясък.
— Мария! Къде е бурканът с граха?
Тя стисна очи. Не искаше да става. Искаше поне веднъж някой да ѝ каже: „Лежи, аз ще се оправя.“ Без раздразнение, без да го представя като огромна жертва, просто човешки. Но за осемнайсет години брак такова нещо не се беше случвало нито веднъж.
След десетина минути все пак излезе в кухнята, увита в стария си жилет. Краката ѝ бяха като от памук, а от миризмата на запържен лук веднага ѝ се повдигна. Кухнята изглеждаше като след нашествие: по масата бяха наредени купи с нарязани зеленчуци, торби от супермаркета, майонеза, зелени подправки, отворени консерви. На хладилника висеше списък с ястия, написан с ръката на Светлана Иванова: „Оливие, Сельодка под шуба, Мимоза, пача, тарталети, патица, тортата да се вземе в 14:00.“ До него с дебели букви беше добавено: „И НЕ ЗАБРАВЯЙ ЛИМОНА ЗА РИБАТА“ — сякаш без този лимон целият празник щеше да се разпадне.
Георги стоеше до печката и нервно разбъркваше нещо в тигана.
— Къде е грахът? — попита пак.
Мария мълчаливо отвори долния шкаф и извади буркана.
— Не можеш ли да кажеш нормално? — изръмжа той. — Все ходиш с физиономия на мъченица.
Тя не отвърна. Само остави буркана на масата и се хвана за ръба на плота, защото подът внезапно се люшна под краката ѝ. Точно тогава в кухнята влезе Илиана — сънена, с разтегната тениска и телефон в ръка. Беше тръгнала да каже нещо, но спря и се загледа внимателно в майка си.
— Мамо, защо си толкова бледа?
— Нищо ми няма — отговори автоматично Мария.
Илиана пристъпи по-близо и изведнъж докосна челото ѝ.
— Ти гориш!
— Господи, започва се — подхвърли раздразнено Георги. — Не драматизирай.
— Какво значи да не драматизирам? Тя има температура!
— И какво от това? Гостите сами ли ще си сготвят?
Каза го напълно сериозно. Без шега, без срам, без дори да осъзнае колко жестоко звучи. Илиана бавно отпусна ръката си.
— Ти изобщо нормален ли си?
В кухнята настъпи тишина. Георги рязко се обърна към нея.
— Какво каза?
— Нищо — отвърна Илиана студено. — Просто попитах.
Мария усети как тревогата се надига в нея: само да не започват, не и сега, не още от сутринта.
— Не говори така на баща си — каза тя тихо.
Илиана се усмихна накриво, но в усмивката ѝ нямаше нищо весело.
— А на теб може така да ти говори, значи?
После излезе от кухнята. Георги издиша ядно.
— Ето ти резултата от твоето възпитание. Напълно се е разпасала.
Мария мълчаливо взе ножа и започна да реже яйцата за салатата. Ръцете ѝ трепереха толкова силно, че острието няколко пъти опасно се плъзна встрани. Навън бавно се развиделяваше. В съседния блок прозорците един по един светваха — хората се събуждаха, включваха чайници, стягаха се за своите обикновени дела. Просто зимно утро като всяко друго. Само на Мария изведнъж ѝ се стори, че се задушава. Не от температурата. От собствения си живот.
Към обяд апартаментът вече кънтеше от гласове, миризми на храна и безкрайно суетене. Мария се движеше така, сякаш газеше през вода. Температурата не падаше — напротив, тялото ѝ ставаше все по-тежко и чуждо, а лицето ѝ гореше, сякаш го бяха доближили до печка. Няколко пъти тайно измери температурата си в банята: трийсет и девет, после трийсет и девет и три. Но празникът вече беше заживял свой собствен живот, а в този живот нейното състояние не интересуваше почти никого.
Първа пристигна Светлана Иванова — както винаги с недоволно изражение и с вид на човек, дошъл да инспектира работата на персонала.
— Господи… — проточи още от прага свекървата, докато сваляше коженото си палто. — Тук е горещо като в сауна. И на риба мирише из целия апартамент. Пробвали ли сте изобщо да отворите прозорците?
Тя мина направо към кухнята, без дори да поздрави Мария както трябва, повдигна капака на купата със салатата и се намръщи.
— Оливието вече ли си го разбъркала? Защо толкова рано? Сега ще пусне вода.
Мария стоеше мълчаливо до мивката, подпирайки се с длани върху плота.
— Светлана Иванова, после още ще…
— И майонезата е много. Георги още от малък не обича да е мазно.
Сякаш Мария не беше научила това през осемнайсетте години брак. Георги веднага се появи до майка си, очевидно оживен от подкрепата ѝ.
— Мамо, казвах ѝ. Тя все си прави каквото знае.
Светлана Иванова въздъхна тежко, като човек, принуден цял живот да търпи чужда некадърност.
— Днешните жени станаха страшно мързеливи. Само да си почиват им е в главата. Едно време ние… Аз на втория ден след операцията варях борш.
Мария знаеше тази история почти дума по дума: как на Светлана Иванова ѝ извадили апендикса, но тя въпреки всичко „не подвела семейството“, как покойният баща на Георги никога не ядял полуфабрикати, как истинската жена трябвало да умее да „държи къщата“. Понякога на Мария ѝ се струваше, че свекърва ѝ измерва човешката стойност по броя на изтърпените страдания.
Към един часа започнаха да пристигат роднините. Шумът рязко набъбна: някой събуваше обувки в коридора, друг носеше торби с плодове, трети вече се смееше високо. Мария механично подреждаше масата, носеше чинии, оправяше салфетки — всичко плуваше пред очите ѝ.
— Марийче, защо си такава кисела? — попита шумно Жанета, братовчедката на Георги. — Празник е все пак!
— Малко съм настинала — отвърна тихо Мария.
Светлана Иванова веднага се намеси:
— Обикновена настинка. Сега младите обичат от всяка температура да правят трагедия.
Няколко души кимнаха разбиращо и Мария изведнъж се почувства не като възрастен човек, а като капризна ученичка, която мъмрят за лошо поведение.
Илиана през целия ден беше мрачна. Почти не излизаше от стаята си, а когато все пак се появи на масата, веднага се вторачи в телефона.
— Прибери телефона — отсече Георги. — Хора има тук.
— Аха — измърмори Илиана, без дори да вдигне очи.
— Какъв е този тон?
— Нормален.
Мария предварително усети как скандалът се приближава.
— Или…
— Какво „Или“? — внезапно избухна дъщеря ѝ. — Всички се правят, че всичко е наред. А на мама всъщност ѝ е зле.
Около масата се спусна неловка тишина. Жанета бързо отпи от виното си, някой се престори, че е изключително зает със сельодката под шуба. Георги почервеня.
— Ние вкъщи сами ще се разберем, ясно ли е?
— Разбира се — каза Илиана студено. — Както винаги.
Тя стана от масата и се прибра в стаята си, като силно тресна вратата. Светлана Иванова стисна устни.
— Разглезили сте момичето. По наше време децата уважаваха родителите си.
— Сега поколението е друго — предпазливо отбеляза някой от гостите.
— Не поколението е друго, а възпитание няма — отряза свекървата. — Мария е прекалено мека. Жената трябва да слуша мъжа си, тогава и децата няма да ѝ се качват на главата.
Мария седеше безмълвно и усещаше как шумът от гласовете се отдалечава все повече и повече. В слепоочията ѝ блъскаше, почти не различаваше вкуса на храната, пред очите ѝ се мяркаха лица, чинии, нечии ръце. И изведнъж много ясно си спомни един друг празник — отдавна, преди около петнайсет години. Тогава с Георги бяха съвсем наскоро женени, тя работеше в голяма фирма и ѝ предложиха повишение. Истинско повишение. С добра заплата. Ръководителят ѝ тогава беше казал: „Главата ти работи отлично, не изпускай този шанс.“ А седмица по-късно Георги мрачно я попита: „И кой ще живее вкъщи? Аз жена съм взел, не съквартирант.“ Тогава на Мария дори ѝ се беше сторило някак романтично — мъжът ѝ иска семейство, иска уютен дом, и тя сама се отказа от повишението, от любов. Сега, седнала на празничната маса с температура почти четирийсет, Мария за първи път си помисли съвсем ясно: обичал ли я беше изобщо някой в този дом, или на всички просто им беше удобно?