…към момента на приватизацията са имали равностойно право да ползват жилището и са дали съгласието си процедурата да бъде извършена, макар да са се отказали от собствен дял, запазват пожизнено право на обитаване на този имот.
Мария замълча за миг. Не отстъпи поглед, а го задържа право в очите на мъжа си, сякаш искаше всяка дума да потъне в съзнанието му.
— В правната практика това се нарича приватизационна защита — продължи тя тихо, но отчетливо. — Което означава, Борис, че ти не можеш да ме отпишеш от този апартамент без моето изрично съгласие. Не можеш нито чрез съд, нито защото така ти се иска, нито дори след като го продадеш. Това право не изчезва с времето. То остава до живот. Ако прехвърлиш жилището на друг, новият собственик ще го придобие заедно с мен. Аз ще продължа да живея в стаята си, ще ползвам кухнята, коридора, банята, както и досега, и нито един съдебен изпълнител няма да може да ме изведе насила оттук. Кажи ми сега: твоят сериозен купувач дали ще плати триста хиляди лева за имот, в който напълно законно и завинаги ще живее чужда жена?
Тишината в стаята натежа като камък. Лицето на Борис започна да се променя пред очите ѝ. Самодоволната маска се разпадна, а увереността, която допреди малко го държеше изправен и надменен, сякаш се изпари.
— Ти… ти си измисляш — изграчи той пресипнало и несъзнателно отстъпи назад. — Няма такива закони. Собственикът винаги има последната дума.
— Убеди се сам — отвърна Мария без да повиши глас. — Телефонът ти е у теб. Обади се на брокера си. Попитай го направо дали сделката може да мине, ако в жилището има регистриран човек с пожизнено право на ползване, защото някога се е отказал от дял при приватизацията.
Пръстите на Борис видимо затрепериха, докато вадеше смартфона от джоба си. Набра припряно номера на Любомир — агента, който движеше продажбата. После включи високоговорителя и почти хвърли телефона върху масата.
— Да, Борис Сергеевич, добър вечер! — чу се бодрият глас на брокера. — Всичко върви по график. Утре в десет се виждаме в банката. Купувачът вече е подготвил парите, юристите също потвърдиха, че няма пречки.
— Любомир… появи се един малък детайл — изрече Борис с пресъхнало гърло. — Жена ми… твърди, че понеже е била регистрирана тук през две хиляди година и тогава е подписала отказ от участие в приватизацията, имала някакво безсрочно право да живее в апартамента. Нали след сделката можем да я изведем по съдебен ред?
От другата страна настъпи дълга, неприятна пауза. Жизнерадостният тон на Любомир изчезна мигновено.
— Борис Сергеевич… това шега ли е? — гласът му вече звучеше напрегнато. — Съпругата ви е била адресно регистрирана в имота към момента на приватизацията и се е отказала от дял?
— Да — едва изстиска Борис. — Но собственик съм само аз!
— Вие давате ли си сметка какво сте направили? — брокерът почти извика. — Защо скрихте това, когато подготвяхме имота за продажба? Жена ви е напълно права. Това е непробиваема приватизационна защита. Не може да бъде отписана. В България няма съдия, който да постанови изгонването на такъв обитател.
— И сега какво? — Борис хвана главата си с две ръце.
— Как какво? Сделката пада! — отсече Любомир рязко. — Купувачът е изключително сериозен човек, от онези с бизнес още от деветдесетте. Утре адвокатите му ще поискат архивна справка, ще видят съпругата ви вътре и ще ни направят на пух и прах. Никой нормален човек няма да купи жилище с подобна тежест.
— Почакай, Любомир, нали можем да развалим предварителния договор!