— Чист въздух, нормални съседи, спокойствие. А ти започвай да си стягаш багажа. Имаш сестра на село — при нея ще отидеш. Там място има достатъчно, ще копаеш в градината, ще дишаш чист въздух. Не съм дребнав човек, ще ти дам две хиляди лева за начало. И с това приключваме.
Борис се запъти към шкафа в антрето, отвори го рязко, измъкна огромна карирана чанта и я хвърли на пода точно пред краката на Мария.
— Започвай да събираш вещите си още сега. Утре сутрин купувачът идва с хората си, за да подпишем окончателния договор и да ми преведе остатъка от сумата. До вечерта не искам да те виждам тук. Свободна си.
Всяка негова дума сякаш бе замислена като удар, който да я пречупи. Трийсет години съвместен живот, всички преминати изпитания, безсънните нощи, взаимната опора — всичко беше захвърлено заради нова къща и безкраен егоизъм. Но вместо паника, сълзи или отчаяние, Мария почувства нещо съвсем друго: мислите ѝ станаха необичайно ясни. Пред очите ѝ ситуацията се подреди без илюзии. Мъжът, който стоеше срещу нея, вече не беше близък човек. Той се бе превърнал в пряка заплаха за най-основното ѝ право на сигурност.
Тя бавно се изправи от стола. Без да бърза, отиде до скрина, отвори най-долното чекмедже и извади папка с личните си документи — онази, която винаги държеше подредена до последния лист. Прегледа няколко файла, после измъкна стар документ, леко пожълтял по краищата, с официален печат върху него. Това беше договорът за прехвърляне на жилището в собственост на граждани, оформен през две хилядната година.
Мария се върна в кухнята и постави листа до предварителния договор за покупко-продажба.
— Погледни това, Борис — каза тя тихо, но твърдо.
— И какво трябва да видя? — Той плъзна пренебрежителен поглед по страницата. — Договор за приватизация. Е, и? Там съвсем ясно пише, че единствен собственик на жилището съм аз. След смъртта на родителите ми прехвърлих партидата на мое име и приватизирах имота на себе си. Твоето име не фигурира сред собствениците. Юридически ти нямаш никаква връзка с този апартамент. Брокерът ми провери всичко — сделката е чиста, в имотния регистър няма вписани тежести. Мога да продам тази бетонна кутия, когато си поискам.
— В графата за собственици моето име наистина не е записано — съгласи се Мария. — Но нека си припомним как точно протече цялата процедура. През две хилядната година, когато се оформяше приватизацията, ние вече отдавна бяхме семейство. Аз бях официално и постоянно регистрирана на този адрес. По силата на закона имах същото право като теб да стана съсобственик на това жилище.
Борис махна с ръка, сякаш прогонваше досадна муха.
— Имала си право, и какво от това? Ти сама отиде при нотариус и подписа отказ от участие в приватизацията в моя полза! Доброволно се отказа от дял! Значи жилището е изцяло мое.
— Да, подписах отказ — отвърна Мария със същото спокойно самообладание. — Тогава ти ме убеждаваше, че така документите ще се оформят по-лесно, че сме едно семейство и че това е само формалност. Аз ти повярвах и се съгласих. Само че законът е устроен по-умно, отколкото си мислиш. Има разпоредба, която урежда именно такива случаи при въвеждането на жилищното законодателство. Според нея гражданите, които са се отказали от дял при приватизацията, не остават автоматично без защита.