— Живей си с твоите пари, просякиня такава, и моите не пипай! — изкрещя съпругът ѝ.
Борис запрати с размах дебела папка върху кухненската маса. Листовете се плъзнаха в различни посоки по лъскавата повърхност и едва не бутнаха пакета с лекарства. Срещу него Мария седеше изправена, неподвижна и необичайно спокойна, вперила поглед в човека, с когото беше делила един покрив цели тридесет и две години.
Само миг по-рано тя го беше помолила да ѝ даде малко пари за поддържащи препарати за кръвоносните съдове. Скромната ѝ заплата като медицински регистратор в районната поликлиника този месец почти изцяло беше отишла за сметките на тристайния им апартамент. Но отговорът му не беше просто груб. Той прозвуча като последната точка в техния брак.
Борис дишаше тежко, надвесен над масата. Новата му длъжност — заместник-ръководител в голяма търговска фирма, която беше получил преди половин година — го беше променила до неузнаваемост. Подмени гардероба си, започна да купува скъпи вещи и гледаше жена си единствено отвисоко.
— Точно така, да! — продължи той нападателно, крачейки из кухнята. — Омръзна ми да влача този товар на гърба си. Твоите вечни аптеки, жалките ти дребни грижи, безкрайните оплаквания колко било тежко в поликлиниката… Ти донесла ли си някога сериозен лев в това семейство? Направила ли си изобщо нещо за истинското ни благополучие?
Мария не сведе очи. Гласът ѝ остана равен, но в него имаше твърдост.
— Борис, не се самозабравяй. Кой гледа майка ти? Четири години не се отделих от леглото ѝ. Заради нея напуснах хубавата си работа като старша медицинска сестра в частна клиника и се преместих в обикновена регистратура, за да съм на половин щат и да имам време да я храня с лъжичка. Ти с дни не се прибираше, защото градеше кариера. Аз дадох на това семейство силите и здравето си. И сега имаш наглостта да ме наричаш просякиня?
— Не смей да намесваш майка ми! — изрева той и рязко спря. — Майка ми получи този апартамент за дългогодишната си служба. Ние сме тук собственици по право. А ти дойде от някакво общежитие. Да имаше поне полза от теб, а то и това няма. Слушай ме внимателно, писна ми от тези сантименталности. Аз съм мъж в разцвета на силите си. Печеля големи пари и имам право да живея както искам, а не всяка вечер да гледам увисналото ти лице.
Той посочи с пръст папката, която преди малко беше хвърлил на масата.
— Чети, ако изобщо можеш да разбираш по-сложни текстове. Това е предварителен договор за покупко-продажба на нашия апартамент. Намерих купувач. Делови човек е, твърд, взема имота в брой и ще го преработва изцяло. Триста хиляди лева. За теб тези суми са от друга вселена — за цял живот няма да изкараш такива пари.
Мария сведе поглед към първата страница. В договора пишеше, че сделката е на финален етап, а продавачът се задължава да предаде имота свободен от всякакви права на трети лица.
— Продаваш дома ни? — попита тя, без да променя тона си. — И къде възнамеряваш да се преместиш?
— Не „ние“, а аз — отвърна Борис с открито превъзходство. — Вече внесох солидно капаро за модерна редова къща в охраняван жилищен комплекс.