Японският винтоверт
Товарното такси се появи след около час. От него слязоха двама мъже с оплескани работни панталони и безмълвно ме изгледаха как прескачам оградата.
— Госпожо, ние какво сега… къща ли ще обираме? — попита по-възрастният, Димитър.
Извадих от чантата синия куфар. Вътре беше моят верен японски винтоверт. Бях си го купила сама, когато окончателно разбрах, че да чакаш мъж да ти завие една полица е все едно да чакаш сняг посред юли.
— Прибираме това, което е мое, Димитре. Имам касови бележки. Имам документи за конструкциите. Действаме бързо.
Започнах от малката къща.
Ж-ж-жик. Първият винт от пантата на вратата излезе.
Ж-ж-жик. После вторият.
Вратата, която бях монтирала миналата година, леко се отпусна. Беше скъпа, с термомост, масивна и тежка.
— Слушайте, госпожо… — Димитър се поколеба, вперил очи в празния отвор. — Ами ако извикат полиция?
— Нека викат. За всеки пирон мога да покажа документ. Те имат само голи стени.
Сваляхме прозорците. Пластмасата не се даваше лесно, монтажната пяна пукаше и хрущеше като суха кост. Аз лично я прорязвах с нож, докато кокалчетата на пръстите ми се ожулиха.
После се прехвърлихме на оранжерията. Четиридесет и пет хиляди. Поликарбонат „премиум“.
Болтовете бяха клеясали. Шестограмът превърташе, а дланта ми пареше от усилието.
— Оставете я, госпожо — измърмори вторият мъж. — Ще се съсипем с това чудо.
Без да отговоря, взех флакона с WD-40 и напръсках ръждясалата резба.
— Ще изнеса всичко до последния винт. Завъртай.
Видях как Димитър ме погледна. Дали с уважение, дали със страх — не разбрах. Но хвана ключа.
Връщане към заводските настройки
Звукът на късащия се поликарбонат беше жален, почти като вик. Листовете падаха един след друг, после ги навиваха на рулони.
— Помпата от кладенеца също я вадете — нареждах аз. — И фитингите. Всичко, до последния преходник.
Зад оградата Ванеса Валентинова вече не пиеше чай. Беше се вкопчила в летвите.
— Анна! Ще я докараш до удар! Това си е чист вандализъм!
— Не, Ванеса Валентинова. Това е инвентаризация. Албена Каменара е купила земята, нали? Значи да си стопанисва земята.
Взех лопатата.
Почвата беше сбита, тежка, упорита. Започнах да копая.
Първо извадих касисовите храсти. Сортови бяха — три години ги гледах като деца. Сложих ги в черни чували, корените увих с мокра зеблена тъкан.
След тях дойдоха хортензиите. Онези, които вече се бяха хванали здраво в земята.
Кръстът ми пулсираше от болка. Потта се стичаше в очите ми и щипеше.
— Госпожо, беседката да я разглобяваме ли?
Погледнах към нея. С брат ми я бяхме строили. Всяка дъска бях лакирала сама, три пъти. Още помнех миризмата на онзи лак — остра, смолиста, борова. Помнех и как тогава гърбът ми направо се разпадаше.
— Разглобявайте я — казах. — До основи.
Към четири следобед дворът вече беше променен до неузнаваемост.