Sferauyuta
Стоях пред портата и ги гледах вцепенено. В ръцете ми тежаха пликове с подбрани сортови хортензии, влажни, миришещи на торф и прясно разровена земя.
А върху мястото, където беше оставена бележката, се мъдреше нов катинар. Лъскав, нахален, с фабрични резки по метала. Моят стар „раче“, който всяка пролет лично почиствах и смазвах, лежеше захвърлен в прахта. Прерязан с ъглошлайф.
В главата ми нещо изпращя. Като стар телевизор — едно сухо пукване и екранът угасва.
— Надежда Мартинова — промълвих към празния двор, — направили сте огромна грешка. Казвах ви: ако се стигне до подлост, ще изнеса оттук всичко до последния пирон.
— Анна Александрова, ти ли си ма? — подаде се иззад съседската ограда Ванеса Валентинова.
Както винаги, държеше чаша чай, а в очите ѝ вече проблясваше жадно любопитство.
— Ей това е, Ванеса… сменили са катинара. Не мога да вляза.
Ванеса отпи шумно, примижа и цъкна с език.
— Че те вчера тука се разпореждаха като у дома си. И Мартинова беше, и Албена Каменара с мъжа си. Албена направо опипа целия ти комплект в беседката, едва не припадна от възторг: „Ох, как ще си седим тук през лятото!“. А Надежда ѝ пригласяше: „Всичко е готово, само се нанасяш и живееш. Анна Александрова го е излъскала до последния сантиметър.“ Добри купувачи, значи. Свои хора.
Погледнах ръцете си. На показалеца имах мазол от лозарската ножица. Ноктите ми цял месец не бяха виждали маникюр заради пролетното засаждане.
Десет години.
Цели десет години наливах тук всяка премия, която получавах. Докато мъжът ми пестеше от издръжки, аз градях този малък свят парче по парче. Тор — по триста лева за курс. Немска помпа. Оранжерия за около деветстотин лева.
На Албена ѝ било по-нужно.
Качих се в колата и набрах свекърва си.
Телефонът звъня дълго. Най-сетне в слушалката се разля гласът ѝ — мек, сладникав, лепкав като сироп.
— Ало, Анничка? На вилата ли си? Ох, забравих да те предупредя…
— Надежда Мартинова, каква е тази бележка? И защо катинарът е сменен?
От другата страна се чу въздишка. Дълбока, страдалческа, направо театрална.
— Ами ти разбираш, детенце. Албена има заем. А вилата, нали знаеш, по документи се води на мен. Аз съм майка, длъжна бях да помогна. Албена ми я изкупи. Чисто символично. Вече всичко е оформено. Ти си добра, Анничка. А на Албена ѝ трябва повече. Не бъди дребнава, нали сме едно семейство.
— Едно семейство? — изправих се на седалката. — Надежда Мартинова, за това „семейство“ аз десет години си чупих гърба.
— Вилата е моя по документи! — гласът ѝ мигом се втвърди. — Имам право. А твоите вещи… Албена каза, че ще ги преместят в гаража. Ако не забрави.
В слушалката изписука. Беше затворила.
Останах в колата и слушах как двигателят бавно изстива. Тр-р-рък. Тр-р-рък.
Добре тогава. Щом на Албена ѝ е по-нужно — нека ползва. Само онова, което ѝ принадлежи. А нейни тук бяха единствено голата земя и старото прогнило бараче.