Сякаш пред очите ми бяха останали декори след приключили снимки — голи, ненужни, изоставени. Празнота.
На мястото на оранжерията зееха тъмни ивици прясно обърната почва. Там, където беше малката къщичка, стърчеше само куха рамка с черни отвори вместо прозорци.
Дори помпата я нямаше. От кладенеца самотно се подаваше парче срязано въже.
Стоях насред този разтурен свят и стисках в ръка стар кухненски нож — с него преди малко бях подрязвала корените на хостите.
После влязох в навеса. Единственото място, което не бях пипнала. То беше тук още преди мен.
На една полица видях чайника. Емайлиран, с отчупен чучур. Същият, от който Надежда Мартинова обичаше да пие чай и да въздиша:
„Ах, Анна Александрова, колко уютно си го направила тук.“
Взех чайника, изнесох го навън и го оставих направо върху земята. Точно в средата на някогашната цветна леха.
До него забих един трън. Голям, бодлив, зъл на вид.
Ето ви градината, мили роднини.
— Готово, госпожо, камионът е пълен! — извика Димитър Радославов. — Накъде да караме?
— Към града. В склада.
Бях вече на пътя, когато телефонът започна да звъни като побеснял.
Първо беше Албена Каменара. След нея — Надежда Мартинова.
Включих високоговорителя.
— ТИ КАКВО СИ НАПРАВИЛА?! — писъкът на зълва ми прониза купето.
— Дойдохме… мебелите докарахме… А тук няма нищо! Даже прозорците си откраднала!
— Нищо не съм крала, Албена Каменара. Прибрах това, което е мое. Касовите бележки са у мен. И хора има, които ще потвърдят — не съм рушила, а съм демонтирала внимателно.
— Мама припадна! Вече викнахме полиция!
— Нека дойдат. Само първо им обясни на какво основание си решила да ползваш моите прозорци. Вилата е твоя, нали? Ползвай си я. Сади картофи в глината. Млада си, здрава си. На теб ти трябва повече.
Затворих.
След десет минути звънна бившият ми съпруг.
— Анна… това вече е прекалено. Майка ми плаче, кръвното ѝ е почти двеста. Защо така? Можеше поне нещо да оставиш. Все пак сме семейство…
— Румене, семейство е, когато те уважават. Когато само те използват, това вече не е семейство, а експлоатация. Искаш да помогнеш на майка си? Купи ѝ нова оранжерия. Нали винаги имаше „излишни пари“. Само за издръжка все не стигаха.
Блокирах го.
И настъпи тишина.
Мина месец.
Балконът ми в града се превърна в истинска джунгла. Хортензиите в големите съдове се чувстваха отлично. Божурите ги занесох на сестра ми — там щяха да бъдат обичани.
Разправяха, че Албена Каменара се опитала да засади нещо върху „чистата земя“. Само че без помпа, без покритие и без онзи десетгодишен слой торена почва, който бях изнесла заедно с чима около храстите, нищо не ѝ поникнало.
Оказало се, че отдолу има тежка, сива, лепкава глина.
Надежда Мартинова беше обзвънила всички познати, за да им разказва за моята „черна неблагодарност“. Само че половината от тях, по неизвестна за нея причина, вече не бързаха да застават на нейна страна.