— добави Георги, без да срещне погледа ми. Гласът му звучеше тихо, почти предпазливо. — Настанили са се там за цяла седмица.
— Чудесно — отвърнах и се усмихнах, докато се протягах лениво в леглото си, сякаш най-после цялото пространство около мен отново ми принадлежеше. — Само не пропускай да кажеш на Ива, че отсега нататък нейната захарна гръбна история е изцяло грижа на хотелската администрация.
Той не каза нищо повече. Събра торбичката, в която беше напъхал забравените дреболии, обу се тихо в коридора и след минута входната врата се затвори зад него. Не силно, не демонстративно — просто с онзи ясен звук, който оставя след себе си празно място и внезапно спокойствие.
Останах още малко под завивките, слушайки как домът диша без чужди въздишки, без нечии претенции, без разхвърляни вещи по ъглите. После станах, наметнах халата си и отидох до прозореца.
Навън утрото беше светло и хладно. По улицата вече минаваха хора, някой разхождаше куче, от съседния вход се чу тропване на врата. И тогава го видях.
На дървото точно под нашите прозорци още се вееше онзи яркожълт шал.
Беше се закачил здраво за един тънък клон и потрепваше на вятъра с почти празнично самочувствие. Отдалеч приличаше на знаменце, оставено след някаква малка, нелепа победа. Само че победата не беше негова. По-скоро напомняше на всички случайни минувачи, че законът на тежестта може да бъде много безпристрастен, особено когато нечия наглост прекрачи прага на търпението.
Загледах го дълго. За миг си представих как слизам долу, как се протягам с някаква пръчка, как го свалям и го прибирам, за да приключи окончателно тази абсурдна история. Но после се отказах.
Нека си стои там.
Нека жълтее между клоните като малък знак, че чуждите вещи не са покана да превземеш чужд дом. Че любезността не е бездънна яма. Че търпението не означава съгласие. И че понякога границата между възпитанието и самоуважението се очертава не с думи, а с един отворен прозорец.
Не изпитвах вина. Нито срам. Само странно, чисто облекчение.
Понякога хората не чуват молбите ти, не разбират намеците и наричат спокойствието ти слабост. Тогава остава само да им позволиш сами да усетят какво се случва, когато чуждото нахалство внезапно получи свобода на падане.
Затворих прозореца, допих изстиналото кафе и за първи път от много време насам ми се стори, че в собствения ми дом отново има достатъчно въздух.