— …на ръба на истерията. — Багажът ти вече е на килимчето долу, точно както настояваше.
Свекърва ми, Надежда Мартинова, изсъска нещо неразбираемо и се хвърли към мен с протегнати ръце, готова да забие поддържаните си нокти в лицето ми. Аз обаче не се впечатлих особено — просто вдигнах пред себе си пластмасовия леген за пране.
Тя се блъсна в него с такава сила, че от устата ѝ излезе звук, напомнящ на спукан надуваем дюшек.
— Имате точно две минути да напуснете жилището ми по нормалния начин — през вратата — казах спокойно и вдигнах от пода раницата на Ива. — След това лично ще проверя дали ботушите ви и онзи кошмарен халат могат да летят толкова добре, колкото куфарите.
Ива, без да спира да хлипа, се втурна към антрето. Докато тичаше, се опитваше да нахлузи едната маратонка, подскачайки на другия крак като ранена чапла.
Надежда Мартинова остана насред стаята. Дишаше тежко, гърдите ѝ се повдигаха рязко, а в погледа ѝ гореше такава открита омраза, че можеше да запали пердетата.
— Няма да ви се размине! Георги, направи нещо! — изпищя тя, очевидно разчитайки на последните остатъци от властта си над сина си.
Само че Георги стоеше до прозореца и гледаше надолу към разпилените по тревата вещи. На лицето му бе изписан чист, неподправен ужас — от онези, които не позволяват на човек нито да говори, нито да помръдне.
Пристъпих към свекърва ми. Това се оказа достатъчно. Тя не издържа погледа ми, дръпна се назад и тръгна към коридора, препъвайки се в собствените си чанти.
— Излезте — произнесох тихо.
Не повиших тон, но сякаш дори прашинките във въздуха замръзнаха.
Входната врата се тресна с такъв грохот, че в секцията иззвънтя кристалът — същият онзи сервиз, който Надежда Мартинова ни беше подарила за сватбата и който оттогава стоеше като паметник на семейното лицемерие.
Върнах се в спалнята, затворих прозореца и седнах на леглото. Матракът прие тялото ми толкова съвършено, сякаш и той най-после си беше отдъхнал.
Георги се появи след около десет минути. Беше пребледнял, а от якето му лъхаше на студен въздух — явно беше слизал да провери състоянието на „пострадалите“.
Той седна на килимчето до леглото, прегърна коленете си и дълго гледа чорапите си, сякаш там се криеше отговорът на всички семейни трагедии.
— Повикаха такси — каза най-накрая, без да вдига глава. — Мама заяви, че проклина деня, в който съм те срещнал.
— Значи денят наистина е бил успешен — отвърнах, отпуснах се назад върху възглавниците и затворих очи.
— Ясмина… ами ако долу беше минавал някой? — опита се той да си върне гласа на морален съдник.
— Там има оградена тревна площ, Георги. Единственото, което можеше да пострада сериозно, беше самолюбието на сестра ти.
Чувах как се намества на пода и се върти върху същото онова килимче, което преди малко беше предназначено за мен. В апартамента вече не се усещаше чуждо присъствие. Миришеше само на хладен въздух от прозореца и на горчивото ми кафе.
Тишината в този дом внезапно придоби съвсем конкретна стойност. И аз бях готова да я плащам всяка вечер.
На сутринта се събудих от тихо шумолене. Георги събираше останалите вещи на Ива, които тя в суматохата беше забравила под масата.
— Ще им занеса това в хотела.