— Това е нашата спалня — довърших с хладен глас. — Тук спим аз и мъжът ми.
Надежда Мартинова дори не си направи труда да се обърне. Вече беше разкопчала несесера на Ива Цветанова и изсипваше върху моето покривало цяла артилерия от бурканчета, шишенца и тубички.
— На милото ми момиче гърбът е нежен като захарна пръчица — отсече тя. — Трябва ѝ стабилен, хубав и скъп матрак. А ти, Ясмина Воина, си млада, здрава жена. Един диван в хола само ще ти оправи стойката.
Ива кимна одобрително, сякаш въпросът вече беше решен отдавна, избърса си ръцете в декоративните ми възглавници и започна спокойно да разкопчава дънките си.
Погледнах към Георги Борисов. Чаках поне в този миг да каже нещо. Една дума. Да им напомни, че има граници, че това е нашият дом, че аз не съм квартирантка в собствения си живот.
Но той само въздъхна тежко, наведе глава и започна да опъва чаршафа, като нарочно избягваше очите ми.
Тогава ми просветна с болезнена яснота: трите години ипотека, сметки, ремонти, компромиси и съвместен живот са били просто дълга увертюра към тази сцена.
Пристъпих към гардероба. Свекърва ми вече беше успяла да изхвърли дрехите ми на пода и да напъха на тяхно място роклите и якетата на Ива.
— Значи принцесата ще спи тук? — попитах толкова спокойно, че Георги видимо се стресна.
— Разбира се, Ясмина Воина — усмихна се сладко Надежда Мартинова и показа безупречните си порцеланови зъби. — Не бъди такава егоистка. В семейството хората си помагат.
Не отговорих. Нямаше смисъл да споря с човек, който вече е превзел територията ти и я нарича „семейна подкрепа“.
Просто се наведох и хванах огромния розов куфар на Ива, който тя още не беше успяла да разопакова докрай. Дръжките легнаха удобно в дланите ми. Беше тежък, солиден, с хубав обков — направо удоволствие да го вдигнеш.
— Ясмина, какво си намислила? — Георги се опита да ми препречи пътя.
Отместих го с рамо. Не силно, но достатъчно. Той залитна назад и се блъсна в стената.
С куфара в ръце стигнах до прозореца на спалнята. Отворих го с едно рязко движение и вътре нахлу вечерният шум на града — коли, гласове, далечно бръмчене, всичко онова, което само преди минути ми се струваше обикновено.
— Започваме голяма ревизия, мили мои — казах и вдигнах куфара над перваза.
Ива изписка, когато яркорозовото ѝ имущество изчезна в тъмнината от осмия етаж.
Отдолу се чу тъп, плътен удар, а веднага след него — звън на чупещо се стъкло или порцелан. Явно вътре беше прочутата ѝ колекция от сувенирни чинийки.
Надежда Мартинова замръзна с отворена уста. Лицето ѝ първо почервеня до мораво, после изведнъж посивя като пепел.
— Ти… ти какво направи?! — изкрещя тя и се хвърли към прозореца с такава скорост, че за малко сама да последва куфара.
Аз вече бях вдигнала втория сак. По звука вътре се търкаляха кремове, лакове, преса за коса и още куп женски съкровища.
— Ясмина, спри! — Георги ме сграбчи за лакътя.
Само го погледнах. Не казах нищо. Погледът ми явно беше достатъчен, защото пръстите му веднага се отпуснаха.
Вторият багаж полетя след първия, премятайки се красиво в светлината на уличните лампи, а от него по пътя се разхвърчаха някакви рекламни брошури.
— Долу има тревна площ, Ива — обърнах се към зълва си, която вече се тресеше в преддверието на пълен нервен срив.