На Георги обаче се оплаква, че съм била „предателка“ и „неблагодарница“.
— Мамо, за какво точно трябва да ѝ е благодарна? — попита веднъж Ясмина. — Ти години наред тичаше около баба, а тя накрая те захвърли като ненужна.
— Ясмина, баба ти е възрастна жена. Тя мисли по свой начин…
— Това, че е възрастна, не я прави права. Ти заслужаваше уважение, мамо. А тя те унижи.
Дъщеря ми е на осемнадесет. Разбра нещо, до което аз стигнах едва на четиридесет и шест.
И Георги вече не беше същият. В началото се сърдеше, затваряше се в себе си и можеше със седмици да не обели дума. После започна да говори. А след това — и да осмисля.
— Иве — каза ми една вечер. — Сгреших. През цялото това време. Гледах как се съсипваш заради майка ми и го приемах като нещо естествено. Дори не се замислях.
— А сега?
— Сега вече мисля. Когато Нели вдигна онази сцена в болницата, когато майка ми плачеше, когато гледачката донесе сметката за месеца… тогава ми просветна колко много си правила ти. И то без да искаш нищо.
— И какво излиза?
— Че ме е срам. Че си мълчах. Че не застанах до теб тогава, на юбилея.
Погледнах мъжа си. Четиридесет и девет годишен, с посребрени слепоочия и бръчки край очите. Двайсет години бяхме заедно, а чак сега започваше да вижда онова, което беше пред очите му.
— Георги, от майка ти не очаквам извинение. Тя няма да се промени. Но от теб го очаквах.
— Прости ми, Иве. За всичко.
— Прощавам ти. Но към старото няма да се върна.
— Не те моля за това. Просто… благодаря ти, че остана. Че не си тръгна.
— Останах заради семейството. Заради децата. Заради нас двамата. Но не и заради майка ти.
Той само кимна.
Преди няколко дни ми се обади Нели. За първи път от половин година — сама, спокойно, без крясъци.
— Ива, трябва да поговорим.
— Слушам те.
— Аз… вече нямам сили. Мама иска внимание всеки ден. Гледачката струва скъпо. Пламен се ядосва, че постоянно пътувам насам-натам.
— Добре дошла в моя живот през последните петнадесет години.
— Не си представях, че е толкова тежко…
— Разбира се, че не си. Ти идваше по празници с тортичка и усмивки. Мръсната работа я вършех аз.
— Ива, не може ли някак да си го разпределим? На смени, например…
— Не, Нели. Апартаментът е твой. Значи и грижите са твои. Така е честно.
— Но това не е справедливо!
— Наистина ли? А когато ти получи жилището, а аз — нищо, тогава справедливо ли беше?
От другата страна настъпи тишина.
— Нели, петнадесет години аз теглих тази каруца. Сега е твой ред. Може би тогава ще разбереш защо ме заболя.
— Мама казва, че ще промени завещанието…
— Вече не ме интересува. Не става дума за апартамента. Става дума за начина, по който постъпихте с мен.
Затворих.
Същата вечер седях в кухнята и пиех чай. Навън бавно се смрачаваше, уличните лампи една по една светваха.
Петнадесет години вярвах, че ако даваш достатъчно, един ден ще получиш нещо в замяна. Благодарност. Уважение. Признание. Оказа се, че не става така. Получаваш навик. Хората свикват, че си винаги на разположение, че ще дойдеш, ще помогнеш, ще изтърпиш. И спират да го ценят.
Сега имам почивни дни. Истински. Мои. Водя децата на кино, разхождам се с Георги в парка, чета книги. Не препускам през целия град с торби храна и лекарства.
Жанета Александрова получи онова, което искаше — родната си дъщеря до себе си. Нели получи това, за което се бореше — апартамента. А аз получих свободата си.
И се оказа, че точно тя е най-доброто наследство, което можех да взема.
А вие бихте ли се отдръпнали, ако разберете, че ви използват — дори когато става дума за семейство?