Още през втората седмица в атаката се включи и Нели.
— Ива, това вече минава всякакви граници — гласът на зълва ми трепереше от яд. — Майка ми всеки ден ми плаче по телефона. Казва, че си я изоставила.
— Не съм я изоставила. Просто освободих мястото за теб.
— Какво място?! Аз живея извън града! Имам бизнес!
— Нели, когато преди три години майка ти беше с пневмония, аз спах при нея две седмици. Излизах от работа, взимах неплатен отпуск. А ти се появи веднъж. За половин час.
— Тогава имах важна сделка!
— А аз имах семейство. Но някак се справих.
— Това не е едно и също!
— Разбира се, че не е. Твоите ангажименти са сериозни. Моите — явно не.
Нели изсумтя презрително.
— Ти просто си отмъщаваш. Заради апартамента.
— Не. Опитвам се да върна нещата на мястото им. Щом получаваш наследството, поемаш и грижите. Напълно нормално е.
— Ще видим ние кой кого!
И затвори рязко.
След около месец Жанета Александрова падна. Нямаше нищо драматично — изкълчила си беше крака, докато излизала от банята и се подхлъзнала. Но шумът, който се вдигна, беше сякаш се е случила трагедия.
Георги дотича при мен направо на работа.
— Ива, майка е в болница! Трябва да тръгваме!
— Тръгвай.
— А ти?
— Аз няма да ходя.
— Но това е майка ми! Моята майка!
— Точно така. Твоята. Не моята.
Той ме гледаше, сякаш за първи път ме виждаше.
— Сериозно ли говориш? Възрастна жена е, не ѝ е добре, а ти…
— Петнадесет години бях до нея всеки път, когато не ѝ беше добре. До нея, до теб, до цялото ви семейство. Сега вече стига.
— Ива, това е безчовечно!
— Безчовечно е човек да служи вярно петнадесет години, а после да бъде унижен пред всички. Ето това е безчовечно.
Георги излезе, като тресна вратата.
Вечерта се прибра навъсен. Отпусна се тежко на дивана и се втренчи в телефона си.
— Нели дойде — каза най-накрая. — Първо вдигна скандал на лекарите, после и на майка. Обвини я, че нарочно пада, за да привлича внимание.
— А Жанета Александрова?
— Разплака се. Повтаряше, че не е нужна на никого. Че дори родната ѝ дъщеря не иска да ѝ помогне.
— Интересно. А когато аз помагах, това се приемаше за даденост.
Георги ме погледна уморено.
— Ива, ти си друга.
— Не. Просто спрях да се преструвам.
— Да се преструваш?
— Че не ми пука. Че не ме боли. Че съм готова да преглъщам всяко отношение, само и само в семейството да няма скандали.
Петнадесет години си затварях очите. За несправедливостта. За това как майка ти винаги поставяше Нели на първо място. За твоето мълчаливо съгласие. За факта, че всички приемахте помощта ми като нещо естествено.
Достатъчно. И аз заслужавам уважение. Не заради някакъв апартамент, а заради труда си. Заради годините, които дадох на твоето семейство.
Георги дълго не каза нищо.
— Майка каза, че ще промени завещанието — промълви накрая. — Ако се върнеш.
Аз се засмях.
— Ще се върна и после какво? След година пак ще размисли? След пет? На следващия юбилей ще обяви, че оставя всичко на съседката?
— Тя обещава…
— Обещанията ѝ вече нямат стойност, Георги. Разбрах го. Късно, но го разбрах.
Мина половин година. Жанета Александрова си нае гледачка — оказа се, че има спестявания. И то никак не малки.
Нели се отбива веднъж месечно. С тортичка, целувки и мили думи. Както преди.
Свекърва ми вече не ме търси. Не ми звъни и не ме кани на празници.