Сякаш някой беше протегнал ръка и беше изгасил лампата в стаята, в която бях живяла цели петнадесет години.
— Иве, стига вече, не се цупи — не издържа най-накрая Георги. — Майка ми е възрастна, има си своите странности. Не го е казала от лошо.
— Не от лошо ли? — обърнах се към него. — С години повтаряше, че жилището е наше. С години, Георги. А сега изведнъж — за Нели.
— Е, Нели също ѝ е дъщеря…
— Нели за десет години се е появила при нея петнайсетина пъти. По празници. С тортичка, целувки и усмивки. А аз ходех всяка седмица — с лекарства, с торби храна и с парцал в ръка.
Георги тежко въздъхна.
— Ива, какво очакваш да направя? Апартаментът си е неин. Решението също.
— Можеш поне да поговориш с нея. Да ѝ кажеш, че това не е честно.
— Няма да ме чуе. Познаваш майка ми.
Да, познавах я. Жанета Александрова цял живот беше правила само онова, което ѝ хрумне, а всички наоколо се нагласяха според нея.
— Добре — казах спокойно. — Тогава и аз ще взема свое решение.
— Какво решение?
— Ще разбереш.
На следващия ден не отидох при свекърва си. За пръв път от петнадесет години.
Телефонът звънна в десет сутринта.
— Ивче, къде си? Чакам те.
— Жанета Александрова, днес няма да дойда.
От другата страна настъпи тишина.
— Как така няма да дойдеш? А чистенето? А пазарът?
— Обадете се на Нели. Щом тя ще наследява, нека тя да помага.
— Но Нели е заета! Тя има бизнес!
— А аз имам семейство. Две деца. Работа. И съпруг, който още не може сам да си изглади ризата.
— Ива, това е изнудване!
— Не. Това е справедливост. Жилището — за Нели. Грижите — пак за Нели. Напълно логично, нали?
Затворих.
Георги научи още същата вечер. Майка му му беше звъннала в истерия.
— Ива, какво си въобразяваш, че правиш?! — нахлу той в кухнята. — Майка ми плаче! Казва, че си я изоставила!
— Не съм я изоставила. Просто предадох щафетата. На Нели.
— Каква щафета, по дяволите? Нели живее извън града, пътят ѝ е един час!
— А моят беше час и половина. И въпреки това ходех.
— Да, но ти си свикнала! Знаеш как да се оправяш с нея!
— Чудесно. Сега Нели ще се научи. Нали е родна дъщеря. Кръвта вода не става, помниш ли?
Георги се отпусна тежко на стола.
— Иве, това е жестоко.
— Жестоко ли? — обърнах се рязко от печката. — Жестоко е петнадесет години да използваш един човек и после да го захвърлиш като ненужна вещ. Жестоко е да унижиш снаха си пред цялата рода. Жестоко е да изискваш грижи, а насреща да не дадеш дори уважение.
— Давала е! Подаръци за празници, понякога пари…
— Пари? По сто лева за Нова година? За петнадесет години това са най-много хиляда и петстотин лева. А апартаментът струва около сто и двайсет хиляди. Усещаш ли разликата?
Той замълча.
— Георги, не те карам да избираш между мен и майка си. Но повече няма да бъда безплатна болногледачка на човек, който не ме цени.
— А ако ѝ се случи нещо?
— Тогава ще отиде Нели. Или ти. Все пак си ѝ син. И ти си родна кръв.
— Аз работя!
— И аз работя. Само че някак винаги намирах време. Ти — никога. Може би е моментът да започнеш.
Първата седмица мина под звъна на телефона. Жанета Александрова звънеше всеки ден — ту на мен, ту на Георги, ту и на двама ни.
— Ивче, не мога сама да отида до магазина! Болят ме краката!
— Поръчайте доставка. Вече всички магазини доставят до адрес.
— Но това излиза скъпо!
— По-евтино е от горивото, което аз харчих петнадесет години.
— Ива, ти нямаш сърце!
— Възможно е. Но се уча от най-добрите.