Чашата с шампанско остана застинала във въздуха. Наоколо се смееха, ръкопляскаха, вдигаха наздравици, а аз седях като вкаменена и не можех дори да помръдна.
— Повтори какво каза.
Свекърва ми се усмихна сияйно, сякаш току-що беше съобщила най-радостната новина на света.
— Апартамента го оставям по завещание на Нели. Тя ми е родна дъщеря, не някаква снаха. Нали така, сине?
Георги, мъжът ми, сведе поглед.
Петнадесет години. Цели петнадесет години аз се грижех за тази жена. Водех я по лекари, купувах ѝ лекарства, варях ѝ диетични супи. Всяка събота и неделя чистех жилището ѝ, докато „родната дъщеря“ си печеше гърба в Турция.
И ето я отплатата — публично унижение на седемдесетия рожден ден на свекърва ми.
— Иве, не се засягай — Жанета Александрова ме потупа по ръката. — Нали разбираш, кръвта вода не става. Нели ми е по-близка.
Нели седеше срещу мен и грееше като лъснат меден съд. До нея се беше настанил мъжът ѝ Пламен — преуспял бизнесмен, с бирено коремче и златен синджир на врата.
— Мамо, ти си върхът! — изпя зълва ми. — Ние точно мислехме да се разширяваме. Двустаен в центъра — това си е мечта!
Аз съм на четиридесет и шест. Работя като старши библиотекар в кварталната библиотека — заплатата ми е около 840 лв., но обичам професията си. С Георги живеем в едностаен стар апартамент, който той беше получил от завода още преди сватбата ни. Дъщеря ни Ясмина учи в колеж, а синът ни Асен е на дванадесет.
Когато се оженихме, Жанета Александрова ми обеща: „Жилището ще бъде ваше. Вие нали се грижите за мен.“ Петнадесет години вярвах на тези думи.
— Георги — обърнах се към мъжа си. — Ти знаеше ли?
Той се прокашля неловко.
— Иве, хайде не тук…
— Не, точно тук. Пред всички. Знаеше ли, че майка ти е променила решението си?
— Ами… споменавала ми е… но мислех, че няма да го приемеш толкова тежко. Ние все пак си имаме жилище.
— Едностаен. За четирима. А Нели има тристаен. И сега получава още един двустаен в центъра.
Нели изсумтя презрително.
— Ива, не завиждай. Мама сама така е решила. Има право.
— Разбира се, че има право — бавно оставих чашата върху масата. — Да раздава апартаменти на хора, които пръста си не са мръднали. А онези, които петнадесет години са я влачили по болници, остават с празни ръце.
— Иве, защо говориш така? — Жанета Александрова изписа обида върху лицето си. — Аз не съм те карала насила. Ти помагаше сама, от добро сърце.
— От добро сърце ли? Всеки път звънеше и настояваше! „Ива, ела, вдигнах кръвно.“ „Ива, зле ми е, веднага.“ „Ива, защо Нели не вдига? Обади ѝ се ти.“
— Аз съм майка. Имам право да поискам помощ.
— Да поискаш — да. Но защо винаги от мен? Защо не от Нели?
Зълва ми завъртя очи.
— Аз работя, Ива. Имам бизнес. Не мога всичко да зарежа.
— А аз какво, във вечна отпуска ли съм? И аз ходя на работа. Само че всяка събота и неделя се влача през целия град, за да мия подовете на майка ти.
— Никой не те е карал!
— Точно така. Вече няма и да ме карат.
Станах от масата. Георги ме хвана за ръката.
— Иве, седни. Не прави сцени.
— Сцени ли? — наведох се към него. — Сцената я направи майка ти. Пред всички обяви, че аз съм никоя. Петнадесет години отидоха на вятъра.
— Това е само апартамент…
— Не е апартамент, Георги. Това е отношение. И аз го чух ясно.
До вкъщи пътувахме в пълно мълчание. Георги няколко пъти се опита да започне разговор, но аз се обръщах към прозореца.
Отвътре всичко беше празно. Не болеше — беше някак безкрайно пусто.