— Там наистина ли няма кой друг да отиде?
— Няма.
— Ще повикат лекар, ще се оправят някак.
Аз вече обличах якето си и прибирах телефона в чантата.
— Наде, но аз запазих маса.
— Откажи я — отвърнах. — Или отиди без мен.
И тръгнах.
Останах при Виолета три дни. Преслав постепенно се съвзе, а накрая вече скачаше по дивана и настояваше да му пуснем анимационни филмчета. Варях му компот от сушени плодове — незнайно защо той го наричаше „кафяв чай“ и го пиеше с огромно удоволствие.
За тези три дни Стоян ми писа само веднъж: „Как е там?“
Отговорих му: „Добре е, минава му.“
След това повече не се обади.
Когато се прибрах, той беше вкъщи. Посрещна ме спокойно, целуна ме, попита как е Преслав. Всичко беше учтиво, подредено, както трябва.
По-късно вечерта, докато пиехме чай, каза:
— Наде, разбирам, че внукът ти е важен. Но и ние имаме нужда от време. Едва започнахме да живеем заедно.
Гледах го и в ума ми се въртеше само едно: какво точно очакваш от мен? Да не замина? Да оставя болно дете само?
Не го изрекох на глас. Замълчах.
После започнах да си припомням разни неща. Например как нито веднъж не каза сам: „Хайде, аз ще отида, ще помогна.“ Нито за Виолета. Нито за майка ми, която е на осемдесет и две и понякога има нужда някой да ѝ подаде ръка.
Винаги ходех аз. А той все беше или зает, или изморен.
С Мартин обаче беше различно. Мартин му се обади в единайсет вечерта и го помоли да го закара до другия край на града. Стоян стана, облече се и излезе. Без възражения, без забавяне.
Не ревнувам от сина му. Наистина. Знам, че това е неговото дете.
Но си спомних един разговор от самото начало. Седяхме в кафене, а той ми разказваше за живота си — как след като жена му си тръгнала, всичко станало някак равно, безцветно. „Искам пак да усещам, че до мен има човек. Истински близък човек.“
Тогава го слушах и си мислех: ето това е истинското.
После обаче ми просветна какво всъщност е имал предвид.