Че някой трябва да бъде до него. Не двамата един до друг, не взаимност. А просто някой край Стоян.
Разговорът стана през август. Този път аз го подхванах.
— Стояне, искам да си изясня нещо. Виолета за теб чужд човек ли е?
Той ме погледна изненадано.
— Защо да е чужда? Нормална жена е. Нали знаеш, че се държа добре с нея.
— А Преслав?
— Дете като дете.
— Когато беше болен, ти каза: „Няма ли кой друг“.
Стоян въздъхна тежко и остави чашата си на масата.
— Надежда, аз не съм длъжен… Това е твоето семейство. Нямам нищо против да идват, когато се налага. Но не мога да се преструвам, че са и мое семейство. Заедно сме от четири месеца.
Само кимнах.
— А Мартин твое семейство ли е?
— Мартин е синът ми.
— Да. Разбирам.
Станах, измих чашата и я обърнах да се отцеди. Направих го съвсем спокойно, без да повишавам тон.
— Стояне, явно още в началото съм те разбрала погрешно. Когато каза, че искаш някой да е до теб, аз си помислих, че говориш за двама души. А се оказва, че става дума само за теб.
Той не отговори.
Прибрах се в стаята. Не дойде след мен.
След две седмици се изнесе. Без сцени, без обвинения — все пак сме зрели хора, както той обичаше да повтаря. Събираше си багажа подредено, внимателно, нищо не забрави. Взе дори онази своя чаша с елените.
На тръгване каза:
— Ти си добра жена, Надежда. Просто гледаме различно на тези неща.
Съгласих се.
После Красимира ме попита дали съжалявам.
Замислих се честно.
— За кое по-точно? — попитах.
— Че заживяхте заедно толкова бързо.
— Не — казах. — По-добре да го разбера за четири месеца, отколкото след четири години.
Красимира кимна. Тя е реалист, нали ви казах.
Миналата седмица Преслав дойде у дома. Седеше в кухнята, ядеше от моите палачинки с дупчици и ми разказваше нещо за госпожата в детската градина — някаква много заплетена история с костенурка.
Слушах го и си мислех: ето това значи някой да е до теб. Истински до теб.