В неделите той готвеше. Никога преди не бях виждала мъж да се занимава с храна така — бавно, без нерви, почти с удоволствие. Боршът му ставаше по-хубав от моя, това го признавам без увъртане.
После започнаха дребните неща.
Най-напред — синът му. Обади се към десет вечерта. Стоян излезе в кухнята и говори почти половин час. Когато се върна, беше някак стегнат, делови. Помоли ме да му „заема до другата седмица“ — Мартин имал проблем с колата. Сумата не беше голяма и аз не започнах да смятам.
След седмица пак се появи Мартин. Само че този път причината беше друга.
Не водех сметка. Просто започнах да забелязвам.
Дъщеря ми Виолета живее в околностите на София. Идва веднъж месечно и води внука ми. Преслав е на шест, нарича ме „баба Надежда“ и настоява да му правя палачинки с дупчици, а не просто кръгли.
Когато дойдоха за първи път след преместването на Стоян, той си беше вкъщи. Преслав веднага тръгна да се запознава — той по принцип не се притеснява от хора, това го е взел от Виолета. Намести се на дивана до Стоян и започна да му показва количката си. А Стоян го гледаше… като част от обзавеждането. Не грубо, не с неприязън. Просто като нещо, което се е появило за малко и скоро пак ще изчезне.
После Виолета ме попита тихо в кухнята:
— Мамо, той изобщо обича ли деца?
Отговорих ѝ, че сигурно просто не е свикнал. Мартин все пак вече е голям мъж.
Виолета само кимна. Тя е възпитано момиче.
Преломът дойде през юли. Преслав се разболя — обикновена настинка, но с температура. Виолета ми звънна изплашена: и тя самата беше легнала, а мъжът ѝ беше в командировка.
— Мамо, можеш ли да дойдеш?
Събрах си нещата за петнайсет минути. Със Стоян имахме уговорка — вечеря, той отдавна искаше да ме заведе в едно заведение на крайбрежната алея.
Казах му, че Виолета не може да се справи сама, Преслав е болен и аз тръгвам.
Той ме погледна. Не ядосано, а с леко недоумение, сякаш бях казала нещо напълно лишено от логика.