Стоян се появи в живота ми през март. Навън валеше мокър сняг, улиците бяха в кална киша, а аз стоях на касата в супермаркета и безуспешно ровех в чантата си за картата. Хората зад мен вече въздишаха нетърпеливо. Той беше втори на опашката и тихо каза:
— Спокойно, не бързайте. Всичко е наред.
Просто така. Без раздразнение, без онова досадно сумтене.
Обърнах се. Мъж към петдесет и пет, с палто, съвсем обикновено лице, но усмивката му беше истинска. Не служебна, не престорена.
Заговорихме се до изхода. Оказа се, че живеем в съседни блокове. Той бил вдовец от три години. Аз — разведена от осем.
След седмица ме покани на изложба.
По-късно разказах на приятелката си Красимира, а тя веднага попита:
— А жилище има ли?
Красимира винаги е била практична.
Жилище имаше. И кола. И работа — нещо свързано със строителство, не разпитвах подробно. Тогава това ми се струваше второстепенно. По-важно ми беше друго: той умееше да слуша. Наистина слушаше.
И помнеше. Веднъж между другото споменах, че обичам вишнев пай, а не ябълков — за мен разликата е огромна, ябълковият ми е някак тъжен. На следващата ни среща Стоян донесе точно вишнев. Беше го купил от пекарната на „Съборна“, за която бях казала само веднъж, почти мимоходом.
Точно това ме разтопи. Такива жестове винаги ме обезоръжават.
През май той предложи да заживеем заедно.
Бяхме се виждали едва два месеца. Аз дори още не бях разбрала напълно дали ми харесва мирисът му.
— Надежда, ние вече не сме на двайсет — каза той. — Защо да протакаме?
Желязна логика. Кимнах.
После се прибирах и си мислех: чакай малко. Това е прекалено бързо. Два месеца са почти нищо.
Но му се обадих и казах:
— Хайде да опитаме.
Той се премести при мен. В неговото жилище живеели някакви роднини, било неудобно да ги гони, „тъкмо се били устроили“. Добре, моят тристаен апартамент е просторен, място има.
Първите две седмици бяха като от филм.