— Ще оправим всичко, ще видиш.
— Ще ти върна твоите собствени думи — каза Ясмина бавно, сякаш всяка сричка трябваше да се забие в паметта му. — „Ти просто искаш пак да забравя всичко и да го преглътна.“ Само че този път няма да забравя. И няма да преглътна. Никога повече.
После затвори вратата и завъртя ключа. Пламен Вълков остана отвън още доста време. Може би чакаше да размисли. Може би се опитваше да събере някакви думи. Накрая обаче си тръгна. Стъпките му заглъхнаха надолу по стълбите и входът потъна в тишина.
Ясмина се върна в стаята, отпусна се на дивана и запали нощната лампа. В меката ѝ светлина дори старите мебели изглеждаха по-малко тъжни, почти домашни. Тя взе телефона и набра Габриела Ковача — приятелката, с която не се беше чувала от половин година. Все не намираха време, а и Ясмина се срамуваше да признае колко зле живее.
— Ало, Габи… здравей. Спиш ли?
— Ясмина? По това време? Какво има, случило ли се е нещо?
— Случи се — въздъхна тя. — Изгоних Пламен. И майка му също. И мисля, че ще подам молба за развод.
От другата страна настъпи дълго мълчание. После Габриела каза нещо, от което Ясмина едва не изпусна телефона:
— Слава богу. Честно, мислех, че никога няма да събереш смелост. Ще ти го кажа направо — този брак беше грешка още от самото начало. Той никога не беше достатъчно мъж за теб, а майка му… това вече си е диагноза. Гордея се с теб, че се измъкна. Утре идвай у нас. Имам вино и ще направя баница. Ще отпразнуваме свободата ти.
Ясмина се засмя. За пръв път от много дни. Смехът ѝ излезе пресипнал, накъсан, почти непознат, но беше истински. Тя прие поканата и затвори.
Следващите дни се превърнаха в непрекъснато тичане по задачи. Подаде документите за развод. Пламен Вълков звънеше, пишеше съобщения — първо ядосани, после жални, след това пак пълни с обвинения. Стефка Цветанова изпрати дълго гласово съобщение, в което стовари върху Ясмина вина за всичко — от разваленото семейство до лошото време и световните кризи. Но това вече нямаше значение. Ясмина изтри записа, без дори да го изслуша, а малко по-късно блокира и двата номера.
Две седмици по-късно стоеше в опразнения апартамент, който бе решила да продаде. В тези стени имаше прекалено много спомени. Прекалено много болка. Брокерката — пъргава млада жена с таблет в ръка — вече беше намерила купувач и сделката се очертаваше да мине бързо. С парите Ясмина планираше да вземе малко студио в другия край на града — по-близо до парк и възможно най-далеч от миналото.
— Госпожо Колева, сигурна ли сте, че не искате да изчакате още малко? — попита брокерката. — Понякога хората съжаляват, когато решението е взето толкова рязко.
— Не — отвърна Ясмина и огледа стаята за последен път. — Тук всичко е напоено с неговата слабост и с нейните крясъци. Имам нужда от въздух. От ново начало.
Тя подписа документите, получи ключовете за новото жилище и се премести в един дъждовен вторник — с два куфара и голяма чанта с лични вещи. Майка ѝ дойде да помогне. Двете подредиха мебелите, закачиха пердетата, наредиха чашите и чиниите по шкафовете. Вечерта, седнали в малката кухня пред две чаши чай, майка ѝ тихо попита:
— Как си, момичето ми? Не съжаляваш ли?
— За кое? — Ясмина леко повдигна рамене. — За четирите години, които дадох на човек, който всъщност ми беше чужд? За тях съжалявам. Но явно това беше цената, за да разбера най-после нещо важно — че имам право да живея. Своя живот. Без чужди юбилеи, без чужди истерии, без постоянно да се чувствам виновна само защото съществувам.
Майка ѝ погали ръката ѝ. Не каза нищо. Нямаше нужда от думи.
Месец по-късно листата вече бяха окапали, а първият сняг беше покрил града, когато Ясмина случайно видя Пламен Вълков в един търговски център. До него вървеше някаква жена — ниска, закръглена, с ярко яке. Тя говореше високо и рязко, а Пламен, както винаги, крачеше половин крачка зад нея, прегърбен, с наведена глава. Ясмина разпозна този поглед. Тази походка. Тази вечна готовност да се подчини. За миг дори ѝ се стори, че жената прилича на Стефка Цветанова — същата властност в жестовете, същият заповеден тон.
Ясмина не се приближи. Само остана на място и ги проследи с очи, докато двамата не изчезнаха зад ескалатора. После се обърна и тръгна в обратната посока — натам, където я чакаха новото ѝ студио, новата работа и планове, които вече принадлежаха единствено на нея.
Същата вечер седеше на перваза с чаша какао в ръце и гледаше как снежинките се въртят в светлината на уличната лампа. Вътре в нея беше тихо. Не весело, не тъжно — просто спокойно. Така, както не беше било от много, много време.
А последната ѝ мисъл преди сън дойде ясна и проста:
„Измъкнах се. Успях. Оттук нататък ще бъде както аз реша.“