Защити ли ме поне веднъж, когато майка ти ме тъпчеше с думи? Избра ли някога мен?
— Аз… аз винаги съм избирал семейството — изтръгна се от Пламен Вълков, а на Ясмина Колева ѝ се прииска да се изсмее високо.
— Не, Пламен. Ти избираше себе си. По-точно — собственото си спокойствие. По-лесно ти е да се скриеш зад полата на майка си и да се преструваш, че нищо не става. Ти не си мъж. Ти си уплашено момченце, което още трепери да не би мама да му се разсърди.
— Нахалница такава! — изпищя Стефка Цветанова и грабна чантата си от масата. — Как смееш да говориш така за сина ми? Сега ще видиш ти! Ще те науча аз тебе!
— Ще повторя още веднъж — Ясмина пристъпи напред, а гласът ѝ вече беше равен, твърд, без онази предишна тръпка. — Разговорът приключи. Празненство тук няма да има. А сега ви моля да напуснете апартамента ми. Намирате се вътре без моя покана.
Стефка Цветанова едва си пое въздух от ярост. По лицето ѝ избиха червени петна, жилите на шията ѝ изпъкнаха. Тя сграбчи Пламен за ръкава и го задърпа към входа, като крещеше за неблагодарност, за това как „цял живот се е жертвала“, и как „такава жена и на врага си не пожелава“. Вратата се тресна след тях и жилището потъна в тишина — тежка, дълбока, почти гробна. Чуваха се само дъждовните капки по стъклото и равномерното тиктакане на часовника в кухнята.
Ясмина се отпусна на стола и остана така дълго, вперила поглед в нищото. Ръцете ѝ трепереха, сърцето ѝ блъскаше лудо, но заедно с това в нея се надигна странно, почти забравено усещане. Облекчение. Все едно беше свалила от гърба си тежък товар, който беше носила години наред. Знаеше, че Пламен сега ще отиде при майка си, ще хленчи, ще се оплаква, а после може би ще се върне с опит да „оправи нещата“. Но нещо вътре в нея вече ѝ подсказваше: този път няма да отстъпи.
На следващия ден тя се обади на ключар и смени бравите на входната врата. Съседката, леля Живка Цветанова, вечната свидетелка на всички скандали във входа, я пресрещна на площадката и поклати глава.
— Добре направи, момиче. Тая вещица ще те довърши, а синчето ѝ и пръста си няма да мръдне. Чух я какви ги крещеше тук. Дръж се.
Ясмина само кимна и се прибра. От този момент апартаментът беше нейната крепост. Тя мина през стаите, прокара длан по стените, по касите на вратите, по стария бюфет, купен още от родителите ѝ. Всичко това беше нейно. Само нейно.
Пламен се появи след три дни, привечер, когато навън вече се спускаше здрач. Дълго се въртя пред вратата, явно без да разбира защо ключът му не влиза. Ясмина чу шума, приближи се до шпионката и го видя — прегърбен, жалък, с бутилка евтино вино в найлонова торбичка. Тя отключи, но застана на прага така, че да не може да пристъпи вътре.
— Ясмина, пусни ме — промърмори той, без да я поглежда. — Нека поговорим. Мислих…
— За какво мисли, Пламен? — попита тя спокойно, но гласът ѝ беше студен като есенен вятър.
— Ами… за мама. Прекали, разбирам. Но и ти не беше съвсем права. Защо трябваше толкова грубо пред нея? Тя е по-възрастна, трябва да има уважение.
— Уважение? — Ясмина се усмихна криво. — Тя ме нарече истеричка и ми натри в лицето, че не мога да родя. За какво уважение говориш? Изобщо даваш ли си сметка, че за една вечер тя ме смаза отвътре?
— Просто се ядоса — замънка Пламен и започна да прехвърля тежестта си от крак на крак. — Знаеш я, не го прави от злоба. Стара е, трудно ѝ е. Хайде, пусни ме да вляза, а?
— Не, Пламен. Няма да влезеш — Ясмина поклати глава. — Ти не си разбрал. За тези четири години нищо не си разбрал. Стоиш тук и пак я оправдаваш. Отново. Не ме попита как съм. Не предложи помощ. Просто искаш пак да забравя, да преглътна и да се направя, че нищо не е било. Но вече няма да го правя.
— А ние? — в гласа му се прокрадна паника. — Нали сме семейство. Да не би да искаш развод?
— Искам да живея, Пламен — отвърна тя. — Просто да живея. Без всекидневни унижения, без крясъци, без да се чувствам като никоя в собствения си дом. А нашето семейство… то умря. Не днес. Умираше бавно, ден след ден, всеки път, когато ти мълчеше.
— Ясмина, дай ми шанс — почти проплака той, и сцената можеше да изглежда трогателна, ако не беше толкова жалка. — Ще се променя, ще говоря с мама, ще я накарам да ти се извини.