да мести мебелите както ѝ хрумне и да ѝ обяснява с назидателен тон, че подовете не се търкат така. Четири години Ясмина Колева слушаше, че не ставала нито за домакиня, нито за съпруга, че на Пламен Вълков му трябвала друга жена — здрава, пъргава, работлива. И през всичките тези години Пламен Вълков мълчеше. Навеждаше поглед, преглъщаше неудобството си и след минута отиваше в кухнята да пусне чайника, сякаш нищо особено не се беше случило.
— Добре — каза изведнъж Ясмина Колева.
Гласът ѝ прозвуча странно спокоен. Почти прекалено спокоен.
— Нека тогава да го обсъдим по друг начин. Стефка Цветанова, вие искате празненството да бъде направено в моя апартамент. Така ли да разбирам?
— Точно така — кимна свекърва ѝ, без да усети капана. — Твой, на Пламен, наш… какво значение има? Нали сме семейство.
— Има значение — отвърна Ясмина Колева и бавно се изправи, подпирайки се на облегалката на стола. — Този апартамент е купен от родителите ми. Собственик съм аз. Пламен Вълков живее тук, регистриран е на този адрес, но жилището не е негово. Затова нека бъдем точни. Вие предлагате аз, болен човек, в собствения си дом да организирам угощение за двадесет и седем души. Да купя продуктите, да сготвя, да подредя масата, да обслужвам гостите, а после и да чистя след всички. И всичко това само за да можете вие да се покажете пред приятелките си, без да давате пари за заведение. Правилно ли съм разбрала?
Лицето на Стефка Цветанова се стегна. Веждите ѝ се събраха, устните ѝ се свиха, а пръстите с ярък маникюр се сгърчиха в юмрук като нокти на хищна птица.
— Защо обръщаш нещата така? — в тона ѝ вече се прокрадваше заплаха. — Какво общо имат тук родителите ти? Омъжена си за сина ми, значи това жилище е и негово. А щом е негово, значи и аз имам право тук. Аз съм му майка, ясно ли ти е? Майка!
— Не — каза Ясмина Колева.
Една-единствена дума, но след нея кухнята сякаш замръзна. Настъпи тишина — остра, звънка, такава, в която дори дишането започва да звучи прекалено силно.
— Не, не е ваше. И ако до този момент не сте го разбрали, явно е време да ви го обясня. Съвсем ясно.
Пламен Вълков се размърда неспокойно на стола и виновно се покашля.
— Ясмина, недей така остро… Мамо, хайде наистина да го направим в някое заведение, а? Ще намеря пари, ще взема назаем, ще измисля нещо…
— Млъкни! — изрева Стефка Цветанова. — Ти съвсем ли си станал парцал? Жена ти не ти дава дума да кажеш, а ти седиш и мълчиш? Аз за това ли съм те отгледала? Някаква болна истеричка да командва в собствения ти дом?
Ясмина Колева пребледня. Думата „истеричка“ я удари като шамар. Знаеше, че свекърва ѝ не подбира изразите си, но този път границата беше прекрачена.
— Ще повторя дословно — произнесе тя бавно, а гласът ѝ леко потрепери от сдържан гняв. — „Някаква болна истеричка да командва в собствения ти дом.“ Чудесно, Стефка Цветанова. Току-що сама казахте всичко. Именно така ме виждате. Именно така се държите с мен.
— А как да се държа? — избухна свекърва ѝ и скочи от стола. — Ти дори дете не можеш да родиш! Четири години сте женени, а деца няма. Или може би защото постоянно лежиш, охкаш и се влачиш по болници? Здравата жена ражда, не се прави на страдалница.
Тогава пред очите на Ясмина Колева притъмня. Това вече не беше просто обида. Беше удар в най-болното място, удар под кръста — от онези, за които човек дори не иска да мисли, защото раната е прекалено дълбока.
Децата.
С Пламен Вълков бяха опитвали. Две години. После здравето ѝ започна да се срива. Лекарите ѝ бяха казали първо да възстанови организма си, а едва след това да мисли за бременност. И сега тази жена — всъщност почти чужд човек — си позволяваше да хвърля това в лицето ѝ като обвинение.
— Достатъчно — издиша Ясмина Колева.
Този дъх прозвуча като скърцане на врата, която се затваря завинаги.
— Разговорът приключи. Празненство тук няма да има. Нито сега, нито след месец, нито след година. Ако ви трябва банкет — наемете зала, отидете в ресторант, съберете се на пейка в парка, не ме интересува. Но в моя апартамент повече няма да ми поставяте условия.
— Пламен! — изпищя Стефка Цветанова и се обърна към сина си. — Чуваш ли я?! Тя ме гони! Мен, майка ти! Кажи ѝ нещо!
Пламен Вълков отвори уста. После я затвори. След миг пак понечи да заговори, но от гърлото му не излезе нито звук. Изглеждаше жалък — объркан, притиснат, разкъсван между две страни, без да има смелост да застане на която и да било.
Ясмина Колева го гледаше и усещаше как нещо вътре в гърдите ѝ се къса. Не любовта — тя беше угаснала отдавна. Късаха се последните остатъци от надежда. Онази глупава, упорита надежда, че някой ден той все пак ще избере нея.
— Ясмина, ти малко… прекаляваш — промърмори накрая той. — Мама просто иска най-доброто.
— Най-доброто? — устните ѝ се изкривиха в горчива усмивка. — За кого? За нея? За теб? За мен със сигурност не. Ти поне веднъж в живота си попита ли ме как се чувствам?