Още в първия ден след изписването, когато тялото на Ясмина Колева сякаш пазеше спомена за всяка система, а главата ѝ се замайваше от слабост дотолкова, че трябваше да се подпира в стената, тя разбра: милост няма да има. Седеше в кухнята, загърната в стар хавлиен халат, изтъркан и избелял от безброй пранета, и наблюдаваше как свекърва ѝ, Стефка Цветанова, подрежда върху олющената маса някакви листове, смачкани касови бележки от супермаркета, списъци с продукти, изписани със син химикал, и схема за разположение на масите, надраскана с молив върху кариран лист.
Навън ръмеше досаден октомврийски дъжд. Капките се стичаха по стъклото и оставяха мътни следи, а в стаята се носеше мирис на лекарства и валериан, който Ясмина пиеше почти с литри вече трети ден. Съпругът ѝ, Пламен Вълков, се беше свил на табуретката до хладилника. Беше прибрал глава между раменете си като ученик, хванат в провинение, и упорито чоплеше с нокът пукнатината в линолеума, само и само да не срещне ничий поглед.
— Ти изобщо разбираш ли какъв ден е това? — гласът на Стефка Цветанова изтътна като трамвай на завой. — Шестдесет и пет години! Златна есен, така да се каже, юбилей на живота! При нормалните хора децата празнуват такива дати в ресторанти, а аз какво — да се излагам пред приятелките си ли? Имате две стаи, кухнята е голяма, ще се съберем. Двадесет и седем души са, вече съм им се обадила, хората чакат. Така че да не започваме с твоите номера: „болна съм“, „не мога“. Една жена може всичко, когато трябва.
Ясмина отпи от изстиналия чай и лицето ѝ се сви от неприятния вкус. Горчивината на лайката се смесваше с металния привкус на таблетките, които гълташе на шепи вече втора седмица. Бяха минали само десет дни, откакто линейка я беше откарала направо от работа след пристъп. Лекарката в районната болница, уморена жена с избеляла престилка, тогава я погледна над очилата си и каза: „Без никакъв стрес. Постелен режим. Възстановяване поне месец. Организмът ви е изтощен до краен предел. Още малко и наистина ще останете на легло.“
Но кого го интересуваше това сега? Със сигурност не и Стефка Цветанова, която вече разгръщаше калкулатора върху масата и започваше да смята колко килограма картофи ще са нужни за салатата.
— Пламен, поне ти ѝ обясни — Ясмина обърна глава към мъжа си, а всяка дума ѝ излизаше трудно, сякаш влачеше тежки чували. — Аз едва се държа на краката си. Ръцете ми треперят, чайника го вдигам с две ръце. Какъв банкет? Какви гости? Аз до леглото едва стигам.
Пламен само сви рамене и отмести очи към ъгъла, където на перваза самотно стърчеше изсъхнал фикус.
— Ясмина, ами… ти сама разбираш — промърмори той. — Мама отдавна го чака този ден. Може някак да се стегнеш? Аз ще помагам, ще направим всичко, не се тревожи. Една вечер е. Ще изтърпиш.
— Ще изтърпя? — тя усети как в нея се надига нещо горещо, почти парещо. — Ти чу ли изобщо какво казаха лекарите? Не бива да се натоварвам, трябва да лежа. А ти ми предлагаш да готвя за двадесет и седем души?
Стефка Цветанова изсумтя и завъртя очи толкова изразително, че веждите ѝ, нарисувани с молив, сякаш се качиха още по-нагоре.
— Ох, лекарите! Тези лекари самите едва кретат, а само плашат хората. По мое време жената на третия ден след раждане отиваше на полето и нищо ѝ нямаше. А ти си се тръшнала заради някакво кръвно. Срамота, Ясмина, срамота. Ти си съпруга, домакиня, а се държиш като инвалид.
— В момента наистина съм почти инвалид — отвърна тихо тя и стисна ръба на чашата. — Имам болничен. Официален.
— Болничен имала! — повтори подигравателно свекърва ѝ и удари с длан по масата така, че касовите бележки се разхвърчаха. — А кой ще работи, а? Пламен се бъхти като вол, върти се, плаща кредити, а ти лежиш. Не те ли е срам? Аз на твоите години на две места се трепех и пак ми оставаше време за танци. А тя — „болничен“.
Думата „болничен“ прозвуча в устата ѝ с такова презрение, сякаш ставаше дума за нещо позорно, за някаква тайна слабост, която трябва да бъде скрита от света. Ясмина я гледаше и усещаше как вътре в нея бавно, капка по капка, закипява гняв. Не онзи гняв, който избухва с викове и чупене на чинии, а друг — студен, трезв, пресметлив, натрупван с години.
Четири години тя беше мълчала. Четири години преглъщаше обидите, когато Стефка Цветанова се появяваше без предупреждение, прекрачваше прага и още от първата минута започваше да се разпорежда в чуждия дом като в свой.