Стоях пред мивката и отмивах сапунената пяна от чиниите. Струята бучеше равномерно и сякаш заглушаваше мислите ми, но този еднообразен шум изведнъж бе разсечен. Калин влезе в кухнята и със замах стовари дланите си върху плота. Дори не се обърнах. Още с гръб усещах как от него се надига тежка, притискаща вълна на раздразнение.
Темата за родителите му висеше между нас вече от две седмици. Те живееха в стара дървена къща в съседна област. Здравето им започваше да изисква повече грижи и Калин беше решил, че има идеално решение. Искаше да ги премести по-близо до нас — по-точно в апартамента, който бях наследила от баща си. Само че за него не беше достатъчно те просто да живеят там. Настояваше да им направя постоянна адресна регистрация. Заради софийските лечебни заведения, заради добавките към пенсиите, заради усещането, че вече имат стабилно място и положение.
— Няма повече да дъвча едно и също — гласът му проряза тишината и надви шума на водата. — Още сега регистрираш родителите ми там или се развеждаме.
Завъртях крана и водата спря. Оставих гъбата на ръба на мивката. После започнах бавно да подсушавам ръцете си с кърпата — пръст по пръст, нарочно внимателно, за да си дам време да поема въздух. В гърдите ми отново се обади познатата болка. Не беше остра обида, а глуха, стара умора, с която се събуждах от години. Тежестта на ясното съзнание, че бракът ми отдавна не приличаше на семейство, а на режим с един-единствен началник.
Калин винаги вземаше решенията сам. Къде ще почиваме, какви тапети ще сложим, колко пари ще заделим за новата му кола. Моето мнение уж се изслушваше, обикновено с едва забележима насмешка, а после всичко пак ставаше така, както той беше казал. Дълго го оправдавах — мъж е, поема отговорност, така си мислех. Но с всяка изминала година моето пространство се свиваше все повече, докато накрая не се оказах притисната в ъгъла на собствения си дом. А сега той посягаше и към този последен ъгъл, използвайки най-евтиното оръжие — ултиматум.
Обърнах се към него. Стоеше със скръстени на гърдите ръце, самоуверен, с победоносно присвити очи. Очакваше да се разплача, да се пречупя и да започна да го моля.