Да започна да го увещавам, да му обяснявам колко заплетено е всичко от юридическа гледна точка, да се оправдавам, че се тревожа за жилището. Той явно беше подготвен великодушно да „отстъпи“ и да се пазари.
— Добре — казах аз спокойно, почти без да повиша глас. — Нека се разведем.
Лицето на Калин трепна. Самоуверената му маска изведнъж се напука, а ръцете му, допреди малко скръстени победоносно, се отпуснаха безсилно край тялото. За миг изглеждаше убеден, че не е чул правилно.
— Какво каза? — попита отново той, но този път в плътния му глас се прокрадна неподправено объркване.
— Съгласна съм на развод — повторих, без да откъсвам очи от неговите. — Ако искаш, можеш още тази вечер да си събереш багажа. Пътните чанти са горе, в антрето.
Минах покрай него и влязох в стаята. Докато вървях, усетих как гърбът ми сам се изправя, сякаш невидима тежест се смъква от раменете ми. За първи път от много време въздухът ми стигаше — все едно някой бе разтворил прозорец в задушна, заключена стая.
Следващите три дни се превърнаха в представление с един-единствен актьор. Калин не си тръгна нито същата вечер, нито на другата сутрин. Най-напред започна да обикаля апартамента и да тряска вратите така, че стените да го чуят, демонстрирайки обида, която трябваше да изглежда непробиваема. Очакваше да се осъзная, да дотичам при него и да поискам прошка. Аз обаче просто продължих да живея. Приготвях вечеря, но сипвах само в своята чиния. Пусках телевизора и не обръщах внимание на показните му въздишки от другия край на дивана.
Когато гневното мълчание не даде резултат, той премина към преговори. Започна да подхваща разговори отдалеч, опитваше се да се шегува неумело, дори донесе любимите ми еклери за чая. За адресната регистрация на родителите си не обели нито дума. Темата сякаш се беше разтворила във въздуха, все едно онази сцена в кухнята никога не се бе случвала. С цялото си поведение ми внушаваше, че сме се скарали за дреболия и е време да забравим тази нелепост.
Само че за мен това не беше дреболия. Ултиматумът му се оказа последната капка, която разби на парчета илюзията ми за семейство. Гледах го на закуска как припряно маже масло върху филията си и крадешком ме наблюдава, а в себе си не намирах нищо освен празнота. Страхът, че мога да го изгубя, беше изчезнал напълно.
В четвъртък вечерта обаче той реши, че е време за нов ход.