— Всичко ми е ясно. Само че тя ми е майка. Не мога просто да я изхвърля.
— Никой не иска от теб да я гониш — отвърна Елена, вече по-тихо. — Искам единствено да се съобразява с правилата в нашия дом. Първо: ще бъдат в лятната кухня. Второ: храната си я осигуряват сами. Тези шейсет лева, които ми даде, в понеделник ще ги взема, ще отида до магазина и ще купя продукти по списък. Но след това или намира още пари, или сама обяснява на децата защо ще ядат гола каша.
— А ако Десислава ѝ преведе нещо?
— Тогава въпросът отпада.
Георги кимна, протегна ръка към телефона и го отключи.
— Ще ѝ се обадя. Веднага.
Елена не остана да подслушва. Излезе навън и се зае с градината. Когато след около половин час се върна, Георги още седеше на същия стол, но лицето му беше различно — уморено, посърнало, сякаш разговорът беше изцедил всичко от него.
— Е? — попита тя.
— Десислава каза, че ще прати на мама двеста лева. Но чак като се върнат от Турция. Сега всяка стотинка им била предвидена за пътуването.
Елена го изгледа невярващо.
— Значи са си платили почивката, стегнали са куфарите, а за децата не са оставили достатъчно?
— Оставили са. Сто лева в брой. Мама явно е решила да не ги пипа.
Елена седна върху парапета на верандата и се засмя. Смехът ѝ беше кратък, сух, без капка веселие.
— Сто лева. За цял месец. За четирима души.
Следващите два дни минаха в нещо като примирие, но от онези, при които всички ходят на пръсти. Елена готвеше за всички: сутрин каша, на обяд супа, вечер нещо бързо и непретенциозно.
Маргарита Димитрова ядеше показно малко, въздишаше често и подмяташе, че „на гости човек не е стопанин, разбира се, ама все пак“. Децата, обратно, бързо се почувстваха у дома си. Тичаха из двора, ровеха навсякъде, а един ден успяха да изпотрошат няколко клонки от малиновите храсти.
Когато Елена им направи забележка, свекърва ѝ веднага се засегна:
— Деца са, какво си се хванала за тях?
Йоана, най-голямата, прекарваше цели часове на пейката до къщата, вдигнала телефона нагоре, в отчаян опит да улови интернет. Напразно — клетката беше далеч, сигналът едва се процеждаше. Боян откри в бараката старата въдица на Георги и реши, че непременно ще хване риба в малкото езерце. А Симеон се залепи за Елена като сянка и я обсипваше с въпроси: защо тревата е зелена, откъде идват жабите, защо тя скубе плевелите, щом и те са растения.
На него Елена отговаряше търпеливо. От всички той единствен не я дразнеше.
В понеделник тя отиде до пазара и после до магазина. Напазарува за сто двадесет и шест лева — точно по списъка, без никакви излишни неща. Шейсетте лева от Маргарита Димитрова и още малко над шейсет от собствения им бюджет. Върна се, подреди покупките и отдели част от тях за лятната кухня.
— Ето, Маргарита Димитрова — каза тя, като остави торбите на масата. — Мляко, яйца, хляб, пиле, няколко вида крупи, зеленчуци. Би трябвало да стигнат за седмица. Обяд ще приготвям за всички, но закуската и вечерята поемете вие. Имате котлон, имате и хладилник.
Свекърва ѝ погледна първо торбите, после нея.
— Ти сериозно ли? Купила си продукти и сега ги делиш на „ваши“ и „наши“?
— Купила съм храна за всички и ви давам половината. В къщата ще готвя обяд — супа или нещо основно. Закуската и вечерята остават за вас. Според мен това е честно.
— Честно било… Значи снаха да отпуска на свекърва си хранителен дажбон, все едно сме във време на глад, това вече се нарича честно?
— Честно е всеки да участва според възможностите си — отвърна Елена, без да повишава тон. — Вие дадохте шейсет лева. Аз добавих още толкова. За следващата седмица или осигурявате същата сума, или променяме менюто към елда и макарони.
Маргарита Димитрова стисна устни, но не каза нищо повече. Елена остави торбите и се върна в къщата.
Същата вечер се обади Десислава. Елена чу само откъс от разговора, без да иска — прозорецът на лятната кухня беше отворен, а свекърва ѝ говореше достатъчно високо.
— …не, Деси, ти не можеш да си представиш. Тя ме накара да плащам за храна. За храна, разбираш ли! В дома на собствения ми син! Дадох ѝ шейсет лева, всичко, което имах у себе си. А тя ми написала и списък — какво да се купи, за колко пари. Все едно съм ѝ чужда. — Последва пауза. — Е, Георги, разбира се, застана на нейна страна. Той вече всичко с нея съгласува. Синчето ми… — Нова пауза. — Да, болно ми е. Много ми е болно.
Елена се дръпна от прозореца. Нямаше желание да слуша още. И без това знаеше какво ще се говори за нея зад гърба ѝ: стисната, коравосърдечна, чужда жена. Нека. Поне парите им щяха да останат, а прозорците — да бъдат сменени.
Само че въпреки това ѝ беше тежко. Едно е на теория да защитаваш личните си граници. Съвсем друго е всеки ден да виждаш стиснати устни, да чуваш обидени въздишки и да усещаш осъдителни погледи, щом се обърнеш. Елена издържаше, но с всеки изминал ден това ѝ струваше все повече усилия.
Маргарита Димитрова се цупи още ден-два, после постепенно омекна. Децата я разсейваха, дворът и градината също. Елена забеляза, че свекърва ѝ започна по-малко да раздава нареждания и повече да помага. Един следобед сама се зае да плеви лехите, а на следващия предложи да наглежда разсада, докато Елена е на работа.
Йоана изненадващо се увлече по една книга, намерена на верандата. Елена я завари на пейката с меко издание в ръце, потънала в четене. Боян продължи да дебне рибите в езерцето с упоритостта на професионален рибар. Симеон все така вървеше след Елена и не спираше да пита за жабите, тревата и всяко живо същество, което срещнеше.
След две седмици и половина, някъде към средата на юни, Маргарита Димитрова съобщи, че си тръгват. Десислава и мъжът ѝ вече се били върнали от Турция, а децата започнали да тъгуват за дома си.
— В събота ще пътуваме — каза свекърва ѝ по време на общата вечеря. — Деси обеща да ни посрещне на автогарата.
— Добре — отвърна Елена. — Ще ви изпратим.
В съботната сутрин тя приготви закуска за всички — пухкави мекици със сметана и първото сладко от ягоди, което беше сварила преди два дни. Маргарита Димитрова изяде две и дори ги похвали. Децата омитаха по четири.
После започна обичайното стягане: чанти, забравени дрехи, изгубени чорапи, търсене на количката на Симеон, която той беше бутнал под сгъваемото легло. В десет Георги натовари багажа в стария седан и ги закара до автогарата.
Елена остана на вилата. Изми лятната кухня, смени спалното бельо, прибра останалите продукти в къщата. После обиколи двора — привърза краставиците, поля доматите, откъсна маруля за обяда.
Георги се върна към обяд. Паркира колата под навеса, влезе вътре и седна на кухненската маса.
— Изпрати ли ги?
— Да.
А някъде по пътя към града, в автобуса, Маргарита Димитрова водеше обратно три почернели от слънцето, уморени от тичане и пълни с впечатления деца. И кой знае — може би в главата ѝ вече се оформяше план за следващото лято. Само че този път, на Елена ѝ се искаше да вярва, щеше да има предварително обаждане. Поне седмица по-рано.
— Знаеш ли — каза тя на мъжа си, — мисля, че тази година все пак ще успеем да сменим прозорците.
— Добре — отвърна Георги.
Елена остави чинията в мивката и погледна през прозореца. Слънцето вече слизаше към хоризонта, а дългите сенки на ябълките се протягаха през целия двор. Лятната кухня беше празна и чиста — готова за следващите гости, които и да бяха те и когато и да се появяха.
Но следващия път — само след предварително обаждане.