А защото беше зрял мъж, свикнал да посреща неприятностите, когато се появят, вместо да ги стоварва върху жена си без предупреждение.
Елена чу стъпките му по пътеката към лятната кухня. После вратата изскърца, а след миг се разнесе гласът на свекърва ѝ — висок, остър, напоен с обида. Тя обаче не се заслуша в разговора. Достатъчно ѝ беше, че след около петнайсет минути Георги се върна в къщата, извади от хладилника тенджерата с останалата супа и седна да вечеря, без да каже дума.
— Какво каза? — попита Елена.
— Че си я натикала в барака като куче. Че трябвало да се намеся. Че ми е майка и заслужава уважение.
— А ти?
— Казах ѝ, че в нашия дом ние двамата решаваме кой къде ще спи. И че ако е искала уважение, е трябвало поне да предупреди, а не да се изсипва изневиделица.
Елена седна срещу него и подпря бузата си с длан.
— А за храната?
— Засега мълчи. Предполагам, че утре пак ще опита да натисне. Но ти не се тревожи. Ще говоря с нея.
Елена само кимна. Знаеше, че Георги няма да се отметне. Той беше човек, който държи на думата си — обещаеше ли нещо, изпълняваше го. Точно с това я беше спечелил някога. Не с гръмки жестове и красиви ухажвания, а с простия факт, че не лъжеше. Дори за дреболии.
На следващата сутрин тя се събуди в седем, както винаги. Беше почивен ден, но във вилата почивни дни почти нямаше, особено в края на май. Трябваше да полее разсада в оранжерията, да види как вървят краставиците. Облече се, излезе на верандата и забеляза тънка струйка дим от комина на лятната кухня. Значи Маргарита Димитрова вече беше запалила печката. Добре.
Не след дълго на вратата се почука. Свекърва ѝ влезе.
— Елена, искам да поговорим. За онзи твой списък.
— Слушам ви, Маргарита Димитрова.
— Ти нали разбираш, че пенсията ми е малка. А Десислава не ми остави пари, каза: „При вас всичко си имате, градина, зеленчуци.“ Аз мислех, че един месец някак ще изкараме на вашето. А ти ми даваш списък за сто и четирийсет лева.
Елена избърса ръцете си в кърпата и седна на ниското столче.
— Маргарита Димитрова, чувате ли какво ви казвам? Повтарям същото: ние не бяхме подготвени. Бюджетът ни е разчетен за целия месец. Не можем просто така да добавим още шестстотин лева за храна. Това не е прищявка, а сметка.
— Аз не искам шестстотин лева. Можеш да готвиш същото като за вас, само малко повече. Каши, супи, картофи. Картофите са ваши, зеленото е ваше. Нима за още четирима няма да се намери?
— А месо? Мляко? Хляб? Плодове за децата? Симеон е на шест, трябва да се храни нормално.
— За млякото и хляба ще ви дам — каза свекърва ѝ и бръкна в джоба на ветровката си. Извади сгънати банкноти. — Ето, тук са шейсет лева. Това е всичко, което имам до пенсията. Получавам я на пети юни. Ще върна, честна дума.
Елена взе парите и ги преброи. Точно шейсет лева.
— Това няма да стигне за дълго. А после?
— После ще видим. Може Георги да изкара нещо допълнително. Или ти… ти си технолог, имаш добра заплата.
Елена усети как в нея се надига познатата студена вълна. Ето го. Точно този момент. Сега щеше да започне: „Нали сте семейство, длъжна си да помагаш, заплатата ти е добра.“
— Маргарита Димитрова — заговори тя бавно, — ние нямаме ипотека, но имаме спестявания за прозорците, които планирахме да сменим това лято. Всеки месец отделяме пари — това е нашият фонд за прозорци. Ако сега започна да го харча за храна на вашите внуци, прозорци няма да има. Вие готова ли сте да платите монтажа им?
Жената замълча. Елена продължи:
— Не ви отказвам помощ. Дадох ви подслон — нормално, чисто място, с ток и печка. Готова съм да готвя за всички, ако има продукти. Готова съм да споделям каквото расте в градината.
Тя си пое дъх и довърши по-твърдо:
— Но не съм готова да вадя от семейните ни спестявания, събирани цяла година, само защото Десислава и мъжът ѝ са решили да спестят от собствените си деца и да ги прехвърлят на нас без предупреждение.
— Десислава не ги е прехвърлила! — гласът на свекърва ѝ потрепери. — Тя просто… уморена е. Има три деца, работи като фризьорка, по цял ден е на крак. Мъжът ѝ е мениджър в автосалон, и на него не му е лесно. Пет години никъде не са ходили. Заслужили са си почивката.
— Щом са си я заслужили — прекрасно. Нека пътуват. Но защо тяхната почивка трябва да бъде платена от мен?
— А от кого тогава? — Маргарита Димитрова разпери ръце. — Ние сме семейство! При нас винаги е било така — когато на някого му е трудно, всички помагат. Когато Георги завършваше училището, аз и Десислава му пращахме пари за общежитието. Когато боледувах, Десислава идваше с децата и ме гледаше. А ти… ти само смяташ. Като счетоводителка. Няма любов във вашето семейство, само аритметика.
Елена се изправи. Беше почти с една глава по-висока от свекърва си. Но срещу нея не стоеше просто възрастна жена. Срещу нея стоеше опитен манипулатор с трийсетгодишна практика. И удряше право там, където боли най-много — по чувството за дълг, по съвестта, по онова вечно „нали сме семейство“.
— Маргарита Димитрова, аритметика е, когато казвам, че нямаме пари да храним още четирима души. А любов е, когато предупреждавате поне седмица по-рано, че ще идвате. И питате дали ни е удобно. Вместо да ни поставяте пред свършен факт от автобусната спирка. Има разлика.
След тези думи Елена излезе от кухнята, отиде в спалнята и затвори вратата след себе си. Трябваше ѝ малко време насаме.
Вечерта Георги се прибра. Този път не беше оставал на допълнителна работа — просто беше изкарал смяната и бе дошъл направо вкъщи. Елена го чакаше на верандата с чаша чай. За себе си беше запарила мента и риган — същите, които миналата година сушеше в лятната кухня.
— Как мина денят? — попита той и седна срещу нея.
— Майка ти ми даде шейсет лева. Каза, че това е всичко до пенсията. Каза и че дъщеря ѝ не ѝ е оставила пари за децата. И че ние трябва да ги храним за наша сметка, защото сме семейство.
Георги се намръщи.
— Ще говоря с Десислава.
— За какво? Че тя заминава за Турция, а децата ѝ висят на нашия гръб без нито един лев? Георги, ти наистина ли вярваш, че ще те чуе? За нея въпросът е решен — баба им ги е взела на вилата при брат си. Не я интересува кой ще ги храни и с чии пари.
— Не говоря за Десислава. За мама. Трябва да ѝ обясня…
— Тя няма да чуе. Чува само онова, което се вписва в нейната представа за света. А в тази представа ти си синът, който е длъжен да помага на майка си и на сестра си. Аз съм съпругата, която трябва да споделя това мнение и да се радва на гостите.
Елена остави чашата си на масата.
— А фактът, че двамата с теб спестяваме за прозорци и броим всяка стотинка, за нея няма значение. Тя искрено не разбира защо не можем „малко да се посвием“.
Георги мълча дълго. Елена гледаше как с пръсти търка ръба на чашата — стар негов навик още от времето, когато се срещаха и той се притесняваше преди разговор с родителите ѝ.
— Разбирам — произнесе най-после Георги.