Симеон вече беше пресушил лимонадата и въртеше празната бутилка в ръката си като сабя.
— Ще се обадя на Георги — подхвърли Маргарита Димитрова към гърба на Елена. — Да видим той какво ще каже.
— Обадете му се — отвърна Елена, без да спира. — Георги ще повтори същото. Още през зимата се разбрахме: който иска да идва, предупреждава поне седмица по-рано. Това тук не е хотел.
Тя влезе в къщата, взе ключовете за лятната кухня, няколко чисти кърпи и неразопакован сапун. Когато излезе отново, свекърва ѝ стоеше до стъпалата с телефон в ръка и с изражение, сякаш вече е получила първото доказателство за нечия вина.
— Не вдига.
— Елате, ще ви покажа кое къде е.
Лятната кухня ги посрещна с мирис на изсъхнало дърво и лек аромат на билки от миналото лято. Елена ги беше окачила под гредите за чай — мента, риган, листа от касис.
Помещението наистина беше подредено. Само преди седмица тя беше измила пода и беше минала прозорците.
— Ето ги походните легла — четири са. Ще донеса чаршафи, възглавници и одеяла. Контактите са там, два броя. Лампата се пуска от този ключ. Чайникът е на етажерката.
Маргарита Димитрова огледа стаята бавно. Елена почти виждаше как в главата ѝ се върти сметката дали да избухне още сега, или да запази сцената за пред Георги. Очевидно реши да изчака.
— Деца, дайте багажа, ще се настаняваме — каза тя сухо. — Йоана, остави този телефон и помогни на братята си.
— Бабо, тук дори интернет няма — Йоана най-после вдигна очи от екрана. — Нищо не зарежда. Какво ще правим цял месец?
— Ще четеш книга — отсече Елена. — На верандата има цял рафт. Избери си каквото искаш. Ако не ти се чете — дворът е там, градината също. Помощ винаги има нужда.
— Ние не сме дошли да копаем градина — намеси се свекърва ѝ.
— Жалко. Аз мислех, че сте дошли за чист въздух. А чистият въздух върви със земя под ноктите, не с лежане и гледане в телефон.
Елена се обърна и се прибра в къщата. Оставаше ѝ да довърши подовете и да измисли обяд за всички. Колкото и да ѝ кипеше отвътре, децата трябваше да бъдат нахранени. Те не бяха виновни, че баба им е решила да изиграе ролята на грижовна роднина за чужда сметка.
В кухнята тя отвори хладилника отново, този път не просто с поглед на домакиня, а като човек, свикнал да пресмята продукти до последната порция. Десет яйца — за шестима стигат за едно хранене, не повече. Колбасът, ако се реже съвсем тънко, може да отиде за няколко сандвича.
Супа щеше да свари от пилешките гърди във фризера и да пусне малко фиде. За второ — картофи с лук. Поне картофи от миналогодишната реколта още имаше, около чувал и половина.
Но после започваше истинската главоблъсканица. Четири допълнителни гърла за цял месец не бяха дреболия. Елена набързо пресметна: хляб — минимум два хляба дневно; мляко — три литра, ако децата пият; яйцата ще изчезват по кора за два дни; месо — поне килограм и половина на ден, ако човек готви нормално, а не само каша. Крупи, макарони, олио, захар, чай, бисквити, плодове. Да изхранваш такава дружина цял месец означаваше още около шестстотин лева отгоре, ако не и повече. И кой точно щеше да ги даде?
Когато занесе до лятната кухня тенджерата със супа и съда с картофите, Маргарита Димитрова седеше на едното походно легло и разговаряше по телефона. По гласа личеше, че отсреща е дъщеря ѝ — Десислава.
— …не, в къщата не ме пусна. Каза да живея в бараката. Представяш ли си? Отивам при сина си, а тя ме праща в барака. — Последва пауза. — Разбира се, Георги още не знае. Като се прибере, ще си поговорим. — Пак замълча за миг. — Да, тук е чисто, нормално е. Но въпросът е принципен! Аз съм с децата!
Елена остави тенджерите върху масата, покрита с мушама.
— Маргарита Димитрова, обядът е готов. Пилешка супа и задушени картофи. Извикайте децата.
Свекърва ѝ закри телефона с длан.
— Благодаря, Елена. Ние сега ще подредим нашите продукти. Нося крупи, консерви, бисквити, чай. Ти върви, ще се оправим.
— Чудесно, че имате ваши продукти. Ще ни бъдат от полза. Аз междувременно направих списък.
Елена извади от джоба си сгънат на четири лист от тетрадка и ѝ го подаде. Маргарита Димитрова го разгъна и започна да чете, като едва забележимо мърдаше устни. Колкото по-надолу стигаше, толкова повече лицето ѝ се издължаваше.
— Какво е това?
— Списък за пазаруване за една седмица. Изчислен е за четирима — за вас и трите деца. Закуска, обяд и вечеря. Хляб, мляко, яйца, месо, пиле, крупи, зеленчуци, плодове. Долу съм написала и приблизителната сума — около сто и петдесет лева за седмицата.
— Ти нормална ли си? Аз съм дошла при сина си! Какви сто и петдесет лева?
— Маргарита Димитрова, аз също работя. С Георги живеем от заплата до заплата. В семейния ни бюджет няма отделени шестстотин лева за допълнително хранене. Не сме се подготвяли за вашето идване, вие просто ни поставихте пред свършен факт. Затова вариантите са два: или купувате храна за себе си и децата, или всички минаваме на елда и картофи за месец. Изборът е ваш.
Маргарита Димитрова гледаше листа така, сякаш държеше акт за глоба — внезапна, обидна и според нея напълно незаслужена.
— Ще го покажа на сина си.
— Разбира се. Сигурна съм, че ще се зарадва, че поемате част от разходите.
Елена се обърна и си тръгна, оставяйки свекърва си с листа в ръка и с тенджерите на масата. Тя знаеше, че Георги ще я подкрепи. Не защото беше срещу майка си — той обичаше Маргарита Димитрова, макар отлично да познаваше нрава ѝ. Но също толкова добре знаеше и в какво финансово положение се намират.
Кредита за колата бяха изплатили едва през март. Сега събираха пари за смяна на прозорците в къщата — старите дървени рамки се бяха разсъхнали, а през зимата духаше така, че се налагаше да тъпчат пролуките с дунапрен.
Всяка стотинка беше сметната. И Георги прекрасно разбираше, че сестра му Десислава и мъжът ѝ, преди да отлетят за Турция, не са оставили на майка му пари за издръжката на децата. Просто ги бяха прехвърлили на баба им, а баба им — върху тях.
Георги се прибра към девет вечерта — уморен, прашен, с работната чанта преметната през рамо. Видя светлината в лятната кухня и веднага се намръщи.
— Кой е там?
— Майка ти. И трите деца на Десислава. Дошли са за месец.
Георги остави чантата на верандата и избърса челото си с опакото на ръката.
— Кога?
— Днес към единайсет преди обед. Обади се от спирката.
— От спирката? — повтори той бавно, сякаш думата трябваше да мине през него, за да я разбере. — Без да предупреди?
— Без. Позвъни и каза: „На спирката сме, ела да ни вземеш.“
Георги замълча. После свали работното яке, метна го върху парапета и седна на стъпалото.
— Елена, не знаех. Честна дума, нямах представа.
— Ако знаеше, щеше да ми кажеш.
— Дори не ми е намеквала. Говорих с нея в четвъртък. Каза, че ще ходи при Десислава да погледа децата през уикенда. За цял месец — нито дума.
— И аз разбрах за месеца тази сутрин. Петнайсетина минути преди да пристигнат.
Георги се протегна, вратът му изпука тихо, после се изправи.
— Добре. Ще отида да се видя с тях.
— Иди. Настаних ги в лятната кухня. В къщата няма място.
Той само кимна и дори не опита да спори. В този миг Елена разбра: той е на нейна страна. Не защото Георги беше лош син.