Елена тъкмо довършваше миенето на пода в антрето, когато телефонът ѝ затрептя върху пералнята. На екрана светна добре познат номер — свекърва ѝ, Маргарита Димитрова. Елена избърса мокрите си ръце в домашния панталон, плъзна пръст по дисплея и чу нещо, от което дръжката на мопа се изплъзна от ръката ѝ и тупна право в кофата с мръсна вода.
— Елена, ние сме на спирката. Излез да ни посрещнеш.
— На коя спирка? — Елена се приближи до прозореца и надникна навън. Беше краят на май, събота, единайсет преди обед. По план днес трябваше да се изчисти къщата след зимата, а после да се заеме с разсада.
— На нашата, при вилите. Дойдохме с децата. С тези на Десислава.
— Маргарита Димитрова, какви деца? За какво говорите?
— Как какви? Йоана, Боян и Симеон. Отсега нататък ще са при нас цяло лято. Десислава и мъжът ѝ заминават за Турция след три дни, после са на работа. А децата къде да ги оставят? Та реших — защо да седят в града, щом вие имате вила, чист въздух, реката е наблизо. Ще останем за месец. Радваш се, нали?
Елена не отговори. Мълчанието ѝ се проточи толкова дълго, че Маргарита Димитрова попита отново:
— Елена? Чуваш ли ме? Да не прекъсва връзката?
— Чувам ви, Маргарита Димитрова. Чувам. Само че можехте поне да предупредите. Аз дори не знам с какво ще ги храня. Продуктите, които имам, са за мен и Георги за уикенда.
— Ох, стига де, ще се оправим, не се прави на бедна. Ти си ни добра домакиня. Ние вече вървим, близо сме. Само чантите са тежки. Излез да помогнеш.
И връзката прекъсна.
Елена се отпусна върху табуретката в антрето и се загледа в мокрия под. Захвърленият моп лежеше до кофата, а водата вътре вече беше посивяла. Трябваше да я излее, да налее чиста и да довърши.
Вместо това остана седнала и започна да смята наум. Един месец. Четирима души. Свекърва ѝ и три деца. Зълва ѝ Десислава с мъжа си — в Турция. После — работа. А тя, Елена, очевидно трябваше да бъде нещо като безплатна лятна възпитателка. Без предупреждение. Без съгласие. Само защото „има вила и въздухът е чист“.
Вилата не беше безкрайна. Обикновена сглобяема къщичка от четирийсет квадрата — две стаи, кухня и веранда. Дворът беше осемстотин квадрата. Елена и Георги я бяха купили преди седем години с наследството, което тя получи от леля си — продадоха едностаен апартамент в малък областен град и добавиха спестяванията си от пет години работа.
Тогава Георги тъкмо беше започнал във фабрика за мебели, а Елена работеше като технолог в консервен завод. Не взеха ипотека, справиха се без заеми, но и без никакви глезотии. Три лета подред ремонтираха къщата със собствените си ръце — слагаха изолация, сменяха покрива, стягаха каквото можеха. Майстори наеха единствено за основите, защото двамата нямаше как да се справят с бетонобъркачка и тежкия труд.
Толкова. Никой друг от роднините не беше вложил и една стотинка в това място. Семейството на Георги беше идвало два-три пъти на скара, хвалеше колко хубаво е станало, после си тръгваше. А сега явно бяха решили, че къщата е филиал на детски лагер.
Елена се изправи, изля водата в градината, изплакна кофата и закачи парцала от мопа на ръба да се отцеди. После отиде до хладилника и отвори вратата. Вътре имаше десетина яйца, пакетче масло, парче сирене, мляко, извара, краставици, наченато парче варен салам, зелени подправки и сметана. За вечеря с Георги бяха решили да правят студена супа. Сега обаче това нямаше да стигне за нищо.
Тя нахлузи гумените ботуши, оставени до стъпалата на верандата, и излезе през портата. По прашния селски път откъм спирката вече се задаваше малка процесия — Маргарита Димитрова в неизменната си люлякова ветровка, а след нея три деца с различен ръст, всяко натоварено с чанта или раница. В ръцете на свекърва ѝ висеше огромен кариран сак, от онези, с които обикновено ходят на пазара за картофи.
— Ох, Елена, ето ни и нас! — Маргарита Димитрова остави сака на земята и разпери ръце, сякаш очакваше снаха ѝ да оцени мащаба на блестящата ѝ организация. — Деца, поздравете леля си.
— Добър ден — измърмориха почти в хор.
Най-голямата, Йоана, момиче на около дванайсет години, с висящи на врата слушалки, изобщо не вдигаше очи от телефона. Средният, Боян, десетгодишно момче, ровеше земята с някаква пръчка. Най-малкият, Симеон, на шест, стискаше в едната си ръка плик с колички, а в другата — полупразна бутилка лимонада.
— Здравейте — отвърна Елена. — Хайде, елате.
Тя хвана тежкия сак и го понесе към портата. Маргарита Димитрова тръгна след нея, като приглаждаше косите, измъкнали се изпод забрадката.
— Мислехме, че ще е по-горещо, а тук е направо чудесно, има и ветрец. Деца, не изоставайте! Елена, а Георги къде е?
— Във фабриката. Смяната му е до шест, а после е взел и допълнителна работа — ще сглобява гардероб на един съсед. Няма да се прибере преди осем.
— Е, чудесно, значи ще имаш време да ни настаниш. Засега ни освободи едната стая, ще се поберем четиримата. Аз ще спя на дивана, децата на пода, нося надуваем матрак. В сака е. Взела съм и чаршафи, и кърпи.
Елена спря насред пътеката към къщата.
— Маргарита Димитрова, нека изясним нещо още сега. В къщата няма да спите.
— Как така няма? — свекърва ѝ повдигна вежди с искрено недоумение.
— Така. Няма място. Имаме две стаи — нашата спалня с Георги и кабинетът, където той работи, когато поема поръчки за вкъщи. Там са инструментите, чертежите и материалите. Виждали сте всичко това, когато сте идвали.
— Е, кабинетът може да се освободи за един месец. Инструментите ще се преместят в бараката.
— Не може. След седмица Георги трябва да предаде две поръчки. Ще работи вечер и през почивните дни.
— Тогава ние ще легнем във вашата стая.
— А ние къде? На верандата ли?
Маргарита Димитрова сви устни. Елена познаваше този израз — смесица от обида и непоклатима увереност, че всичко в крайна сметка ще стане по нейния начин, стига да натисне още малко.
— Елена, ти разбираш, че не можем да спим където ни падне. Все пак има деца.
— Ще бъдете в лятната кухня. Там е чисто, има ток, има походни легла и електрически котлон. Вчера тъкмо я подредих за сезона.
Лятната кухня се намираше в далечния край на двора. Някога беше обикновена барака за инструменти и градински инвентар. Но преди три години Георги я беше преустроил — изолира я, обши стените с ламперия, прекара електричество и сложи двоен електрически котлон, останал след ремонта на апартамента им в града.
Стигаше да се кипне вода за чай или да се стопли храна. До стената бяха прибрани походни легла, имаше стара етажерка с посуда и малка мивка за миене. Тоалетната беше на двора, но душът, който Елена и Георги бяха направили, беше съвсем приличен — топъл, с бойлер от петдесет литра.
— В бараката? — Маргарита Димитрова се закова на място. — Предлагаш ми да живея с децата в барака?
— Това не е барака, а лятна кухня. Чисто е, няма прах, няма комари — още миналата година сложих мрежи на прозорците. Походните легла са четири, ще стигнат за всички.
— Елена, това не е сериозно. Аз съм възрастна жена, вече минавам петдесетте. А децата са малки. Симеон е само на шест!
— Маргарита Димитрова, вие сте дошли на гости. Гостите спят там, където домакините могат да ги настанят. Аз не ви очаквах и вие не ме предупредихте. Затова положението е такова.
Елена се обърна и продължи към къщата. Свекърва ѝ остана за миг неподвижна, после тръгна след нея. Децата също се размърдаха — Йоана не откъсваше поглед от телефона, Боян риташе едно камъче по пътеката, а Симеон вървеше след тях с лимонадата в ръка.