Чашите се срещнаха една с друга. Дарина също вдигна своя зелен чай и се усмихна широко — толкова широко, че няколко души я погледнаха с недоумение. Никой май не разбра причината. Иван, струва ми се, също.
На връщане двамата почти не продумваха. Колата се плъзгаше по тъмната улица, тук-там под жълтеникавите кръгове на редките лампи. Беше от онези първи майски вечери, в които въздухът най-после мирише на топло.
На светофара Иван наруши мълчанието:
— Изкара се алчна.
Дарина не се обърна към него.
— Може и така да е. Но поне не се държах като банкомат.
Когато се прибраха, тя не започна да разтребва, нито да обсъжда вечерята. Отвори лаптопа, намери сайта и без да се колебае, резервира пътуване само за един човек — Гърция, остров Родос, седем дни.
Иван влезе в спалнята точно когато на екрана светеше потвърждението.
— Това пък какво е?
— Гърция — отвърна тя спокойно.
— И аз ли идвам?
— Не. Това е компенсацията за онзи четиридесети рожден ден с малката тортичка.
Той седна на ръба на леглото. Дълго не каза нищо, сякаш търсеше правилните думи и не ги намираше.
— А аз какво да правя?
— Ти следващата седмица имаш разговор с банката. Аз вече не съм ти поръчител. Ще трябва да намериш друг човек или да изплатиш кредита предсрочно.
— Дарина, сама знаеш, че няма да се справя без теб.
— Знам — каза тя тихо. — Затова и те питам: на теб поръчител ли ти трябва, или жена, на която може да се каже, че нейната премия е „обща“?
Отговор не последва.
Дарина затвори лаптопа и изгаси нощната лампа. В стаята стана тъмно. Чуваше се само равномерното тиктакане на стария стенен часовник — останал още от баба ѝ. За първи път от много време тя заспиваше, без да пресмята в ума си чужди разходи.
На сутринта телефонът ѝ изписука. Съобщението беше от Венета: „Дарина, трябва да поговорим като зрели хора.“
Дарина го прочете, сложи едно малко сърчице и остави телефона настрани. После отвори гардероба и извади лятната рокля, която беше купила отдавна, но така и не бе обличала. Беше синя. И страшно много отиваше на море.