— Ще се обадя аз — отсече Дарина.
И без да чака разрешение, набра Венета пред очите му и включи телефона на високоговорител.
— Вене, здравей. За събота ти звъня. Няма да плащам банкета.
Отсреща настъпи кратко мълчание.
— Дарина, какви ги говориш? Иван нали обеща.
— Иван е обещал. Мен обаче никой не ме е питал. Имам други намерения за тази премия.
— Какви намерения може да имаш, ти нали…
— Аз нали какво, Вене? Кажи го докрай.
Венета млъкна.
— Ами… вие сте семейство. Парите ви са общи.
— Семейни са редовните доходи. Премията е моя. И капарото от четиристотин лева, което Иван е внесъл, също искам обратно. Утре.
— Дарина, това вече е наглост.
— Не. Това е новата ми сметка. Приятна вечер.
Тя прекъсна разговора. Иван я гледаше така, сякаш внезапно беше започнала да говори на непознат език.
— Заради пари се отричаш от роднини.
— Не е заради парите. А защото тези роднини бяха сигурни, че моите пари не са мои.
В събота празненството все пак се състоя. Венета сви списъка от трийсет души на дванайсет и премести всичко от „Прованс“ в кафене „Брезичка“. Иван и майка му настояха Дарина да отиде — „иначе ще станем за смях пред целия квартал“. Тя отиде. Дори ѝ стана любопитно да види как ще изглежда всичко.
„Брезичка“ беше старо заведение с изтъркани столове. Миришеше на готвено и белина. Дарина седна в края на масата и си поръча зелен чай. Иван беше до нея и неспокойно оправяше вратовръзката си — същата стара, още от сватбата им. Светлината беше мътна, а усмивките на гостите — насила залепени.
След около двайсет минути Венета вдигна чашката си.
— Искам да кажа, че не всеки има приятели или семейство. И не всички… умеят да ценят това, което им е дадено — погледът ѝ се спря върху Дарина.
Дарина спокойно докосна чашата си със зеления чай до чуждите чаши.
— Вене, петнайсет години ти използваше и ценеше онова, което беше дадено на мен. При това много повече от мен самата. Днес просто започнах аз да го ценя.
На масата се разля тишина. Съседът отляво се закашля. Някой си наля компот.
Иван рязко се изправи, за да спаси положението:
— За Венета! Четиридесет години не са възраст, а начало.