— Ето ги — каза той и плъзна папката към нея. — Нотариално заверени копия. А това — добави, като постави отделен лист до тях — е актуална справка от Имотния регистър. Собственикът сте вие. Няма тежести, няма запори, няма вписани претенции.
Елена Мартинова пое папката. Задържа я за миг в ръцете си, сякаш тежестта ѝ можеше да ѝ даде окончателен отговор. И нещо в нея — онова дълго, стегнато напрежение, което я държеше от седмици — сякаш леко се отпусна.
Когато излезе навън, остана за няколко секунди на стълбите пред сградата. Извади телефона си, отвори списъка с контакти и намери името на Георги Борисов. Палецът ѝ застина над екрана. После заключи телефона и го прибра обратно в чантата.
Не сега.
Първо трябваше да изясни още нещо.
Защото Мария Данаилова не беше взела документите без причина. В това Елена вече не се съмняваше. През последните три седмици се бяха натрупали прекалено много дребни случки, които не можеха да се нарекат случайност. Един телефонен разговор, прекъснат рязко в мига, в който Елена влезе в стаята. Посещение на някакъв мъж, когото Мария представи небрежно като „познат от работа“. И онзи странен въпрос, зададен преди седмица уж между другото:
— Елена, ако човек реши да продава апартамент, много ли време отнемат документите?
Тогава Елена не обърна внимание.
Сега вече обръщаше.
Мъжът се казваше Красимир Балкански и тя го откри за по-малко от половин час.
Не защото имаше талант на следовател. Просто през 2026 година беше достатъчно да провериш в няколко онлайн услуги, да въведеш име и телефонен номер — същия онзи номер, който тя беше видяла преди три дни на екрана на телефона на свекърва си. Съвсем случайно. Мария тогава беше оставила апарата върху кухненската маса с дисплея нагоре и бе излязла да вземе чантата си. Елена само погледна. И запомни. За всеки случай.
Красимир Балкански. Агенция за недвижими имоти „Нов адрес“. Профил: спешно изкупуване и прехвърляне на жилища. Сайтът на агенцията изглеждаше евтин, но нахално самоуверен — снимки на усмихнати хора, гръмки обещания за „бързо, изгодно и без излишни въпроси“.
Точно последното — „без излишни въпроси“ — Елена оцени най-високо.
Тя стоеше на тротоара, гледаше екрана на телефона и усещаше как в нея се надига нещо студено и съвсем спокойно. Не беше гняв. Гневът вече беше минал през нея през тези три седмици. Това беше друго. Съсредоточеност. Стегнатост. Почти хладнокръвие.
Прибра се у дома чак привечер.
Мария Данаилова вече беше приготвила вечеря. Това бе един от любимите ѝ похвати: сутринта да направи нещо недопустимо, а вечерта да сложи чиниите, да подреди приборите и да се държи така, сякаш нищо не се е случило. Масата беше сервирана, супените лъжици бяха сложени до купичките, а самата Мария седеше на челното място с изражение, сякаш това място ѝ се полагаше по право.
Георги Борисов вече ядеше. Мълчаливо, съсредоточен в чинията си, без да вдига очи.
— Сядай, хапни — каза Мария на Елена с онзи тон, с който човек говори на прислужница, на която току-що великодушно е простил.
— Благодаря — отвърна Елена и седна. Наля си вода. После остави каната и спокойно добави: — Мария Данаилова, днес бях при нотариуса.
Настъпи кратка пауза. Съвсем кратка, но достатъчно ясна.
— За какво пък сега? — попита свекървата, без да откъсва поглед от чинията си.
— Взех заверени копия от документите за апартамента — каза Елена. — И справка от Имотния регистър. За всеки случай.
Мария най-после я погледна. В очите ѝ за миг проблесна нещо остро, бързо, почти режещо. Но веднага се скри зад обичайното ѝ изражение на уморено превъзходство.
— И за какво са ти тези неща? — попита тя. — Някой да не е посегнал на твоя скъпоценен апартамент?
— Никой — съгласи се Елена. — Засега.
Георги вдигна очи. За първи път от началото на вечерята.
През нощта Елена не заспа.
Лежеше неподвижно и слушаше дишането на Георги до себе си — равно, спокойно, като на човек, който няма никаква причина да будува. Може би наистина нямаше. Той не знаеше за Красимир Балкански. Или знаеше? Именно това беше въпросът, на който Елена още не можеше да си отговори.
Отдавна беше разбрала, че Георги е слаб човек. Но слабостта и подлостта не са едно и също. Поне ѝ се искаше да вярва, че не са.
На сутринта стана преди всички, облече се тихо и излезе.
Офисът на агенция „Нов адрес“ се намираше на малка търговска улица в центъра — обикновена врата между аптека и магазин за телефони, с тясна табелка до входа. Елена влезе, без да звъни предварително.
Красимир Балкански се оказа точно такъв, какъвто си го беше представяла. Около петдесет и пет годишен, набит, с усмивка на човек, свикнал бързо да печели доверието на непознати. Скъп костюм. Масивен часовник. Ръка, протегната за уверено ръкостискане веднага щом тя се представи.
— Елена Мартинова? — каза той.
Не беше очаквал да я види там. Личеше си по едва забележимото забавяне, по леката промяна в изражението му, по начина, по който усмивката му за секунда застина.
— С какво мога да ви бъда полезен?
— Мисля, че се досещате — отвърна Елена и седна срещу него, без да чака покана. — Познавате ли Мария Данаилова?
— Работя с много хора, госпожо. Клиенти, посредници, препоръки…
— Господин Балкански — прекъсна го тя спокойно. Гласът ѝ не беше висок, нито нападателен. — Не съм дошла от полицията и не смятам да правя сцени. Дойдох само да ви кажа нещо важно, за да сте наясно със ситуацията. Апартаментът на улица „Градинарска“ номер седемнадесет, апартамент двадесет и две, е моя собственост. Вписан е на мое име. Без моето участие такава сделка не може да бъде направена.