— Къде са документите за апартамента? — Мария Данаилова не задаваше въпрос, а произнасяше присъда, сякаш стоеше зад съдийска катедра. — Знам, че си ги скрила някъде. И те съветвам много бързо да ги намериш.
Елена Мартинова беше застинала в кухнята с чаша кафе в ръце и наблюдаваше свекърва си. Жената бе запълнила цялата рамка на вратата — едра, в шарен домашен халат, с коса, навита на ролки, въпреки че часът вече минаваше десет и половина сутринта. Мария Данаилова никога не бързаше. Защо да бърза, когато според нея светът и бездруго се въртеше около нейната воля?
— Не разбирам за какви документи говорите — отвърна Елена спокойно.
— Не разбираш, значи. — Свекървата влезе в кухнята, взе джезвето от котлона, подуши го и го върна обратно с изражение, сякаш това кафе не заслужаваше да се нарича кафе. — Тогава кажи същото и на Георги Борисов. Нека той ти обясни кой е стопанинът в този апартамент.
Георги Борисов седеше в стаята и мълчеше. Елена го знаеше със сигурност — той винаги млъкваше, щом майка му започнеше да говори. Петнадесет години брак, а тя така и не беше свикнала с тази гледка: зрял мъж, на четиридесет и две, началник на отдел, който пред майка си се свиваше до размерите на ученик, извикан при директора.
Всичко беше започнало преди три седмици.
Мария Данаилова просто позвъни на вратата — без предупреждение, без съобщение, без уговорка — и се появи с две чанти и с лице на човек, който няма намерение да си тръгва скоро. И наистина не си тръгна. „Ще остана малко, докато ми приключи ремонтът“, каза тогава тя. Елена набързо пресметна наум: ремонтът в едностайния ѝ апартамент на улица „Речна“ би трябвало да отнеме най-много седмица. Минаха три. А ремонтът, изглежда, се беше превърнал в нещо безсрочно.
За тези три седмици Мария Данаилова успя да премести мебелите в хола, защото „така било по-добре“, да изхвърли подправките на Елена, понеже „от тях парело“, да изпере всички хавлии отделно от останалото пране, защото „ти не знаеш как се прави“, и два пъти да извика водопроводчик — просто така, за всеки случай.
После откри папката.
Елена не я беше крила нарочно. Държеше я в чекмеджето на бюрото, заедно с останалите важни книжа. Нотариалният акт за собственост, договорът за покупко-продажба, нотариалното пълномощно. Всичко, което бе наследила от баба си преди осем години — още преди брака, преди Георги Борисов, преди целия този живот, в който постепенно се беше озовала.
Папката изчезна в понеделник. Елена разбра в сряда, когато посегна да търси застраховката на колата.
— Мария Данаилова — каза тя и остави чашата върху масата. — Нека говорим направо. Вие ли взехте документите за апартамента?
Свекървата я погледна с такова неподправено изумление, че при други обстоятелства сцената дори би могла да изглежда смешна.
— Аз? Да съм ги взела? — Жената дори притисна ръка към гърдите си. — Чуваш ли се изобщо какво говориш?
— Чувам се.
— Георги Борисов! — извика Мария Данаилова към стаята. — Георги Борисов, ела тук да чуеш какво говори жена ти!
Той се появи на прага по тениска и домашен панталон, с телефон в ръка — несъмнено беше прелиствал нещо безсмислено, само и само да не се намесва. Погледна майка си, после Елена, а след това някъде към хладилника.
— Какво пак има?
— Жена ти ме обвинява в кражба — обяви Мария Данаилова с гласа на оскърбена кралица.
— Елена, защо така… — промълви Георги Борисов.
И с това разговорът приключи.
Елена взе палтото си и излезе.
Навън извади телефона и набра номера на Николай Мартинов — нотариуса, на когото се беше обадила още в сряда, веднага щом забеляза липсата. Добре, че го беше направила. Добре, че бе реагирала навреме.
— Николай Мартинов, готови ли са копията?
— Всичко е подготвено, госпожо Мартинова. Можете да минете, когато ви е удобно.
Тя прибра телефона и тръгна пеша — бавно, без ясна посока, просто за да се успокои. Мина покрай цветарския магазин на ъгъла, после покрай кафенето, където някога с Георги Борисов прекарваха съботите си и разговаряха с часове. Кога беше това? Сякаш в друг живот.
Пред витрината на една книжарница Елена спря и се вгледа в отражението си. Тридесет и осем години, къса прическа, уморени очи. Не приличаше на жена, която току-що е била ограбена от собствената си свекърва. По-скоро изглеждаше като човек, който отдавна е разбрал всичко, но все още отлага неизбежното.
А вече нямаше какво да се отлага.
Нотариалната кантора се намираше в стара сграда в центъра — тъмен вход, широко стълбище, тежка врата с месингова табелка. Николай Мартинов я посрещна лично, а това само по себе си звучеше като знак на уважение. Нисък, спретнат, с очила на верижка, той приличаше на човек, който знае всички тайни на града, но никога не би издал нито една.
— Ситуацията е ясна — каза той, докато подреждаше документите пред себе си. — И, за съжаление, никак не е рядка. Най-важното е, че оригиналите са вписани в Имотния регистър. Без вашето лично присъствие не може да бъде извършена никаква сделка. Никой не е в състояние да направи каквото и да било с този апартамент.
— Разбирам — кимна Елена. — Но трябва да съм напълно сигурна.
Николай Мартинов посегна към подготвената папка и я придърпа към себе си, готов да ѝ покаже доказателствата.