От правна гледна точка това е невъзможно без моето изрично участие. Документите, които са попаднали при вас или при човека, когото представлявате, не са оригинали. Истинските екземпляри се съхраняват в Имотния регистър, а заверени копия има при нотариуса.
Красимир Балкански остана неподвижен срещу нея. Гледаше я, но не каза нищо.
— Исках единствено да сте информиран — допълни Елена Мартинова със същия спокоен тон. — Преди някой да вложи време, усилия и пари в нещо, което предварително е обречено да не се случи.
После се изправи, закопча палтото си и кимна леко.
— Приятен ден.
Едва когато излезе навън, си позволи да поеме дълбоко въздух.
За нейна изненада ръцете ѝ не трепереха. Преди две години след подобен разговор сигурно щеше да се разпадне от напрежение, да усеща слабост в коленете и да премисля всяка своя дума. Сега обаче беше различно. През последните три седмици нещо в нея се беше пренаредило. Сякаш всичко излишно беше изгоряло и след пепелта бе останало само най-същественото — яснота. И твърдото разбиране, че по стария начин повече няма да продължава.
Телефонът ѝ звънна, когато стигна до ъгъла на улицата. На екрана се изписа името на Георги Борисов.
Елена спря. Погледна дисплея за миг, после прие обаждането.
— Къде си? — попита той. В гласа му имаше нещо необичайно. Не звучеше раздразнен, нито безразличен. По-скоро объркан. — Майка ми каза, че си излязла още сутринта.
— В града съм. Имам работа.
— Елена… — Той замълча за кратко. — Какво става? Мама се държи странно днес. Затвори се в стаята и не говори с никого.
Елена се загледа във витрината на цветарския магазин отсреща. В кофи бяха натопени яркочервени лалета, между тях се подаваха снопове зеленина — всичко изглеждаше свежо, живо, почти предизвикателно красиво.
— Георги — каза тя след малко. — Трябва да поговорим. Но не по телефона. Ще се прибера и тогава ще ти обясня. Само ти и аз. Без майка ти.
От другата страна настъпи тишина.
— Добре — отвърна той най-накрая. Гласът му беше нисък, като на човек, който току-що е усетил как под краката му леко се измества земята. — Добре, Елена.
Тя прибра телефона. Остана на място още секунда, после тръгна напред. Не бързаше, но във всяка нейна крачка имаше спокойна увереност.
Мария Данаилова още не знаеше какво точно се е променило. Но съвсем скоро щеше да го разбере.
Георги отвори вратата, преди Елена да успее да извади ключовете си.
Стоеше в коридора — разрошен, със същата тениска от предния ден — и я гледаше по начин, който не ѝ беше познат. Не както обикновено, когато майка му беше наблизо. В очите му липсваше онази привична празнота, онова удобство да не вижда нищо.
— Мама замина — каза той. — Преди около час. Взе една чанта и излезе. Не обясни къде отива.
Елена събу обувките си, закачи палтото на закачалката и влезе в кухнята. Напълни чайника и го сложи да заври. Движенията ѝ бяха обичайни, премерени, почти всекидневни — сякаш нищо особено не се беше случило. А всъщност се беше случило всичко.
— Седни — каза тя.
Георги се подчини. Настани се на стола и я наблюдаваше как вади чашите, как сипва чай, как върши всяко действие бавно и внимателно. Накрая не издържа:
— Елена, не разбирам какво става. Кажи ми.
Тя постави чашата пред него, седна отсреща и започна.
Разказа му всичко. За папката, която беше изчезнала. За Красимир Балкански и агенцията му. За обявата със съмнителното обещание „бързо и без излишни въпроси“. За нотариуса, за копията на документите, за сутрешната среща в офиса на улица „Голяма Пушкарска“.
Георги слушаше. Не я прекъсна нито веднъж. Само това вече беше нещо ново.
Когато тя приключи, той дълго гледа в чашата си. После промълви почти на себе си:
— Не знаех.
— Вярвам ти — отвърна Елена. И наистина му вярваше. Беше убедена, че той не е бил посветен. — Но това не отменя факта, че трябва да решим какво правим оттук нататък.
Мария Данаилова се обади в девет вечерта.
Щом Елена видя името ѝ на екрана, веднага разбра: разговорът няма да им се размине. Може би не тази минута, може би не и на следващия ден, но сблъсък щеше да има. Свекърва ѝ не умееше да се оттегля тихо. Това противоречеше на цялата ѝ същност — все едно да поискаш от котка никога повече да не точи ноктите си.
Елена вдигна.
— Значи реши да ме унижиш — започна Мария Данаилова без поздрав. Гласът ѝ беше сух, твърд, отсечен. — Да ходиш при този човек и да говориш зад гърба ми. Семейството си не цениш.
— Мария Данаилова — каза Елена спокойно. — Отидох, за да защитя собствеността си. Това не е насочено срещу вас.
— Напротив! Всичко е срещу мен! Мислиш, че не разбирам какво си намислила ли? Искаш да ме изхвърлиш, да съсипеш семейството, да оставиш Георги без нищо!
— Георги е зрял мъж — отвърна Елена. — На четиридесет и две години е.
Последва пауза. Тежка и плътна като стар гардероб, който никой не може да помръдне.
— Ще съжаляваш — произнесе свекърва ѝ по-тихо, но не и по-меко. — Обещавам ти.
— Възможно е — каза Елена. — Но документите са при нотариуса. Това няма да се промени.
И прекъсна връзката.
Георги стоеше на прага на стаята и беше чул целия разговор. Елена го знаеше. Не се опита да скрие нищо. Нека чуе. Нека най-сетне разбере как звучи всичко това отстрани.
Той се приближи и седна до нея на дивана. Дълго не каза нищо. После изрече:
— Тя винаги е такава. Аз просто… свикнал съм да не обръщам внимание.
— Знам — отвърна Елена.
— Това не е правилно — добави той.
И в тези думи имаше нещо, което тя отдавна не беше чувала от него. Не оправдание. Не опит за обяснение. А признание.
Елена не отговори. Просто остана до него. Зад прозореца градът шумеше, някъде далеч Мария Данаилова пътуваше със своята чанта и своята обида, а всичко това съществуваше едновременно — чужд живот, който прекалено дълго беше вписван в техния собствен.
На следващия ден Красимир Балкански сам ѝ се обади. Това я изненада.