— Заради апартамента ли ще оставиш майка ми да се съсипе?! Да ти приседнат тия квадратни метри! Ще върнем всичко обратно, чуваш ли ме? Ще я накарам да подпише! Само ела, моля те. Трети ден не съм мигнал, не отидох на работа, ще ми пишат отсъствие, ще ме изхвърлят, по дяволите!
— Няма нужда нищо да се връща, Борис Валентинов. Жилището е на Йоана Овчара. Всичко е справедливо. Вие сте семейство. Кръвна връзка. А аз съм просто… разбираща жена. От уважение.
Прекъснах разговора.
Вратата на апартамента на Пенка Вълкова беше открехната. Бравата отдавна заяждаше и ако човек я затвореше отвън без ключ, после трудно се отваряше. Влязох без да чукам, тихо, почти на пръсти. Беше петъчна вечер. Беше минала цяла седмица.
Още в антрето ме удари миризма на вкиснало мляко и загорял лук. Обувките бяха нахвърляни една върху друга, а по пода личаха тъмни кални следи от ботушите на Борис Валентинов — вероятно беше тичал до аптеката и дори не се беше сетил да се събуе. Старият апарат за кръвно още стоеше на рафта, но маркучите му бяха усукани на възел, а гумената помпа се търкаляше отделно под закачалката.
Минах към кухнята. Върху котлона имаше алуминиева тенджера с изсъхнали остатъци от фиде. Около мивката се извисяваше купчина мръсни чинии. Чаши със засъхнали кафяви кръгове от чай бяха наредени навсякъде — поне десет, ако не и повече. На масата лежеше разкъсан блистер с аналгин, а до него — празна опаковка от кисело мляко.
От спалнята се чу глухият, раздразнен глас на свекърва ми:
— Борис! Борисе, на тебе говоря! Донеси ми вода! И намали тоя телевизор, от твоя футбол главата ми ще се пръсне! Къде се завря пак, нещастнико мой…
Борис Валентинов излезе от тоалетната. Беше с разтегнати стари анцузи, коленете им висяха като торби. Сивата му тениска беше осеяна с жълтеникави петна — приличаха на детско пюре или някаква каша. Лицето му имаше пепеляв цвят, брадата му беше набола, а под очите му тъмнееха истински синини от недоспиване. В ръцете си държеше пластмасов леген с мокър парцал.
Щом ме видя, застина насред коридора. Парцалът се изплъзна от пръстите му и падна върху линолеума, точно до изцапания перваз.
— Елица Рилска… — издиша той едва чуто, пресипнало, сякаш думите го боляха. Устните му потрепериха. — Дойде.
Не помръднах. Дори не оставих чантата си. Бях с новите дънки, купени с парите, които сестра ми ми даде за помощта около оградата, и със същите стари ботуши, чиято подметка се беше отлепила. Така и не ги бях занесла на обущар.
— Дойдох да си взема сешоара и зимното яке от килера — казах спокойно, без да го гледам в очите. Погледът ми минаваше покрай рамото му и се спираше в мръсната стена. — И лаптопа. Трябва да работя, имам отчети за предаване. В понеделник се връщам на основната работа.
От спалнята отново се разнесе викът на Пенка Вълкова. Този път беше по-силен, дрезгав и капризен:
— Борис! Кой е дошъл? Йоана Овчара ли е? Кажи ѝ да влезе, трябва да ми намаже краката! Твоите макарони не стават за ядене, лепнат като туткал! Нека Йоана Овчара да свари един нормален супа!
Борис Валентинов направи крачка към мен. Протегна ръка — мръсна, с отчупен нокът, но не посмя да докосне ръкава ми.
— Елица… Тя вече трето денонощие вика Йоана Овчара — прошепна той. В помътнелите му от умора очи се появи нещо страшно — закъсняло, болезнено осъзнаване. — А Йоана Овчара не вдига телефона. Каза, че мъжът ѝ бил против да ходи при болна жена, а и през ноември ще ражда. Елица Рилска, аз повече не мога. Днес сменях памперс и повърнах направо върху леглото. После три часа прах чаршафите във ваната, ръцете си разраних до кръв… Прости ми, Елица. Моля те. Не знаех. Мислех, че е лесно.
Заобиколих го и влязох в килера. Извадих пухеното си яке. Миришеше на прах и стари вестници. Натъпках го в чантата върху останалите вещи. После прибрах и сешоара.
Когато се върнах в коридора, Пенка Вълкова се беше показала на прага на спалнята. Държеше се за касата. Лилавата ѝ жилетка беше закопчана накриво — едното копче беше вкарано в погрешна илика. Тя впи в мен тежките си очи, а левият ъгъл на устата ѝ трептеше ситно, почти незабележимо.
— Елица Рилска — каза тя дрезгаво.
За първи път в гласа ѝ нямаше заповед. Нямаше надменност, нямаше увереност, че някой е длъжен да ѝ служи. Имаше страх. Обикновен човешки страх на стар човек, изоставен от всички.
— Елица Рилска, къде отиваш? А чаят? Нарежи ми хляб, в плика беше останало малко… Поседи при мен.
Спрях до прага. Взех от рафта апарата за кръвно, внимателно разплетох усуканите маркучи и го оставих подреден.
— Довиждане, Пенка Вълкова — казах.
Завъртях ключа в ключалката. Вратата се затвори с тежък, сух трясък. Отвътре се чу раздвижване, после Борис Валентинов извика нещо към майка си — високо, отчаяно, безсилно. Но аз вече вървях към асансьора.
Стъпките ми в старите ботуши потъваха меко по бетонния под на входа и почти не се чуваха.