Нека тя да се грижи. От уважение към собствеността си.
Борис Валентинов рязко се изправи. Краката на стола изсвистяха неприятно по линолеума.
— Елица Рилска, какво ти става? Ти сериозно ли говориш? — гласът му изведнъж се изви нагоре. — Ще оставиш болна жена заради някакви квадратни метри? Не съм те познавал такава. Ти беше добра. Три години ти…
— Именно, Борис Валентинов. Три години — оставих кърпата върху масата. — Лека нощ.
Влязох в спалнята и извадих от гардероба старата си спортна чанта. Нямах много неща. Няколко блузи за работа, чифт дънки, домашен халат. Докато прибирах дрехите, от джоба на якето ми изпадна визитката на Живка Огнянова — жената, която гледаше болни. Завъртях я между пръстите си, после взех телефона.
„Живка Огнянова, добър вечер. Извинете, че пиша толкова късно. От утре вече няма нужда да ходите при Пенка Вълкова. Договорката ни приключва. Парите за дните, които сте работили, ще ви преведа веднага по сметката.“
Отговорът дойде почти мигновено: „Разбрах, Елица Рилска. Благодаря ви. Ако ви потрябва нещо — обадете се.“
Преведох на Живка Огнянова последните около двеста и двайсет лева, които бяха останали в спестовната ми сметка. В картата ми остана по-малко от лев. Сега вече всичко беше честно. Напълно честно.
В събота сутринта тръгнах с първия автобус в шест и половина. Борис Валентинов още спеше, заровил лице във възглавницата, със свити под завивката крака. Не го събудих. Само оставих ключовете от апартамента на Пенка Вълкова върху шкафа за обувки в коридора, до стария апарат за кръвно.
При сестра ми на село беше тихо. Телефонът едва хващаше обхват, а интернет имаше само до прозореца на верандата. Изключих звука и пъхнах апарата в кухненския шкаф, зад един буркан със сладко от малини, престояло три години. Първите два дни почти не правих нищо друго, освен да спя. Събуждах се от кукуригането на петлите, гледах дървения таван и не можех да повярвам, че не трябва да тичам никъде, да меря чуждо кръвно или да слушам оплаквания за супа без сол.
В понеделник вечерта все пак извадих телефона. Екранът беше пълен с пропуснати повиквания. Четирийсет и две от Борис Валентинов. Осем от Йоана Овчара. Имаше и три от непознат номер — вероятно самата Пенка Вълкова се беше опитвала да набира от домашния телефон.
Натиснах бутона за обаждане към мъжа ми. Той вдигна още при първото иззвъняване, сякаш беше стискал телефона в ръка през цялото време.
— Елица Рилска! Къде си изобщо?! — в слушалката избухна вик, който прегракваше от напрежение. — Ти нормална ли си? Майка ми е сама вкъщи! В събота вечер се прибрах от смяна, а тя седи на пода в коридора и реве! Живка Огнянова не е дошла! Защо не си ѝ казала, че заминаваш?
— Казах ѝ, Борис Валентинов. Освободих я.
От другата страна настъпи такава тишина, че успях да чуя как в кухнята им капе чешмата — същата, която Борис Валентинов обещаваше да оправи още преди Нова година.
— Как така си я освободила? — попита той почти шепнешком. — А кой я беше наел?
— Аз. Три години ѝ плащах по около шестстотин лева от нощните си допълнителни работи. За да бъде майка ти чиста, а ти да вярваш, че между отчетите успявам да свърша всичко сама. Храната, която гледачката купуваше, също беше с мои пари. При теб винаги имаше лизинги, вноски и бензин.
Борис Валентинов задиша тежко и шумно.
— Елица Рилска… Какво… — за пръв път в гласа му се промъкна объркване, някак детинско и глупаво. — Защо не ми каза? Ние щяхме… Ами Йоана Овчара щеше да помогне с пари.
— Йоана Овчара вече е собственичката. Звъни на нея. Нека дойде да сменя памперси. Пенка Вълкова вече става, но вечер много отпада, знаеш го. Супата трябва да се вари всеки ден. Без сол. Картофите се намачкват с вилица, защото я болят зъбите.
— Йоана Овчара не може! — изрева Борис Валентинов и отново се подхлъзна към крясък. — Звънях ѝ в неделя! Дойде, стоя два часа, майка ми ѝ се развика, че била загорила кашата. Йоана Овчара се разплака, хвърли ключовете и си тръгна! Каза, че лекарят ѝ забранил да се нервира, имала повишен тонус на матката! В събота заминава с мъжа си на почивна база, резервациите им щели да изгорят! Елица Рилска, моля те, върни се. Мама крещи, нарича ме Йоана, бърка всичко… Не мога да мия подлога, повдига ми се, Елица Рилска!
Погледнах през прозореца. В градината сестра ми събираше сухите малинови пръчки и ги трупаше на купчина. Вечерта щяхме да запалим огън.
— Борис Валентинов, на шкафа в коридора е апаратът за кръвно. Лепенката му е стара, така че докато помпаш, трябва да я придържаш с ръка, иначе се разкопчава. Мери ѝ кръвното три пъти дневно. Ако е над сто и шейсет, дай ѝ каптоприл под езика. Хапчетата са в синята кутийка върху микровълновата.
— Елица Рилска, ти луда ли си?! — гласът на Борис Валентинов затрепери и в него се прокрадна злоба.