Достатъчни бяха десет минути закъснение и тя започваше да удря чашата си в нощното шкафче.
След три месеца ръцете ми вече трепереха. Влизах в банята, притисках лице в хавлията и плачех без звук, за да не я изплаша. Точно тогава ми стана ясно, че сама няма да издържа. Чрез познати намерих Живка Огнянова. Тя се съгласи да идва от дванайсет до четири срещу четиристотин лева месечно. После всичко поскъпна и сумата стана шестстотин. За да ѝ плащам, поех счетоводството на две дребни фирми. Документите им оправях нощем, когато Борис Валентинов вече спеше, обърнал гръб към стената.
— Какво пак тракаш на този лаптоп? — мърмореше той през сън. — Не мога да спя от теб. Лягай си, утре сутринта пак трябва да минеш през мама.
Затварях лаптопа и оставах да седя в тъмното. Борис Валентинов беше напълно убеден, че грижата за човек на легло е нещо като да измиеш чиниите — отиваш, нахранваш, прибираш се. Нито веднъж не я обърна сам в леглото. Нито веднъж не чисти рани от залежаване. Само вечер надникваше в стаята ѝ, целуваше я по сухата буза и казваше: „Ето, мамо, виждаш ли, всичко ни е наред. Елица Рилска се справя.“
Преди месец Пенка Вълкова започна да се изправя. Първо стигаше само до тоалетната, после започна да прави по няколко крачки из стаята. Щом това се случи, дъщеря ѝ Йоана Овчара изведнъж зачести посещенията. Носеше евтини бонбони от промоция, настаняваше се пред телевизора и бъбреше за собствените си неволи.
— Мамо, трябва ти ново палто — казваше Йоана Овчара, разплута удобно в креслото. — Видях едно онлайн, много хубаво, само седемдесет лева. Елица Рилска, нямаш ли нещо свободно по картата? Да ми услужиш до заплата.
И аз превеждах. От същите пари, които бях заделила за проверка на водомерите и за нови зимни ботуши. Старите ми отдавна бяха за боклука, подметката им се беше отлепила. Превеждах, защото Йоана Овчара се усмихваше толкова чистосърдечно, почти детински. Тя не виждаше мръсотията. Виждаше измита майка, подредена стая и топъл обяд на масата.
Миналия четвъртък отидох в поликлиниката за рецепта за безплатните лекарства. Личната лекарка, възрастна жена с уморени очи, дълго рови в шкафа, докато намери картона.
— А, Пенка Вълкова — сети се тя и задраска нещо с химикалката. — Дъщеря ѝ беше тук преди няколко дни. Питаше дали може да се прекрати инвалидността, щом има подобрение. Каза, че от социалните ѝ уреждали санаториум. Браво на дъщерята, много грижовна. Разпитваше и за апартамента — какви документи трябват за дарение, ако собственикът е прекарал инсулт.
Не казах нищо. Взех листовете и излязох на стълбите пред входа. Вятърът ме удари в лицето с прах, вдигнат от гумите на една маршрутка. В джоба ми завибрира телефонът. Борис Валентинов беше изпратил линк към онлайн магазин: „Елица Рилска, поръчай на мама крем за стави, шест лева е. Нали имаш натрупан кешбек там.“
Отворих приложението и го поръчах. В картата ми останаха осемдесет лева до края на месеца.
Гостите си тръгнаха към единайсет вечерта. На изпроводяк Донка Валентинова ме стисна съчувствено за лакътя в коридора, но не продума нищо — побърза към асансьора. Йоана Овчара си замина с такси, като прибра в чантата си копие от документите, които майка ѝ беше подписала сутринта при нотариус. Оказа се, че всичко било уредено още преди седмица. Днес просто ни го съобщиха като свършен факт.
Борис Валентинов седеше в кухнята и пушеше на отворения прозорец. У нас не се пушеше вътре, но този път не му направих забележка.
— Мама не е права, разбира се — каза той глухо, без да ме погледне. — За този апартамент… някак не е човешко. Утре ще говоря с нея. Само че ти, Елица Рилска, не вземай прибързани решения. Стара е вече, след болестта главата ѝ не е същата. Прищявка някаква. Йоана Овчара я е навила, сигурен съм. Но грижите трябва да продължат. Не можем просто да я оставим. Чисто човешки. От уважение към възрастта ѝ.
Аз миех чашите. Водата шумеше и заглушаваше гласа му.
— Чуваш ли ме, Елица Рилска? — обърна се Борис Валентинов и издуха дима към тавана. — Защо пак мълчиш? Надула си се като дете. Кажи поне нещо.
Затворих крана. Обърнах се към него, докато бършех ръцете си в сивата вафлена кърпа.
— Борис Валентинов, утре е събота. Заминавам при сестра ми в провинцията за една седмица. Има проблем с оградата на вилата и ме помоли да ѝ помогна.
Той се намръщи, а пепелта от цигарата му падна върху перваза.
— Как така при сестра ти? А мама? Кой ще ѝ готви? Тя трябва да яде пресен суп всеки ден, лекарят каза. И хапчетата са по час. Аз утре съм дванайсет часа на смяна, в неделя имам допълнителна работа на автопазара.
— Ще измислиш нещо — отвърнах спокойно. — Нали си мъж. Ако трябва, ще изкараш пари за гледачка. Или Йоана Овчара ще дойде. Апартаментът вече е неин.